Тази сладникаво-романтична история се случи в лятото на 2017 година. Аз – Катрин и моят любим Едуард бяхме все още млади гаджета, заедно от едва няколко месеца, получихме обаждане от приятели с предложение да отидем във Варна за уикенда за начало на сезона. Тук е време да вметна, че Едуард е родом от този красив морски град.
Той караше едно произведение на великите френски автомобилни инженери, а именно РЕНО МЕГАН, което беше обявил за продан… по обясними причини, за които по време на продажбата става на въпрос:
– “Някакви проблеми да има колата?”
– “А, не, не, напълно обслужена, всичко сменено, реални километри”, … което обаче не си проличава никога!
Аз, Еди и Меги (Рено Меган)
Та, тръгваме аз и Еди с Меги към Варна. Той се опитва през цялото време да ме убеди, че Айфеловата кула на Златни пясъци е в пъти по-хубава от тази в Париж, жгиеба у франсетата, налЕ! Какво разбирам аз, все пак…
Аз го гледам и приемам всяка негова дума за истина и чакам да легна на плажа. По природа аз съм крехка натура и много се напрягам, особено от високи скорости, коли, неизправности, рискове за живота ми, сезонни настинки, височини и днес беше денят да се тества моята личност.
Бяхме стигнали на около 100-150 км от Варна, когато лицето на моя любим се промени в гримаса, която не бях виждала до сега. Обаче не беше от хубавите, очите му започнаха да се въртят и да изчисляват сложни уравнения. Когато започна да говори и усетих колко е сухо в устата му, вече знаех, че краят идва. Той се обърна и с мек глас ми каза:
– Светна единствената лампа на тази кола, която не трябваше да светва!!!
– Тази за спирачките ли? – питам аз вече хлипайки.
– Не, по-зле е – CHECK ENGINE и притеснително червената лампа STOP!
Аз не карам кола, нямам и такова желание, обаче нещо по-лошо от това да не ти работят спирачките на магистралата не се сетих, егати. Моля да си представите какво се случва в бедната ми глава – дори не съм се сбогувала с никого…
Возейки се, аз започвам хладнокръвно да подтиквам събеседника си да спре ТЪПАТА КОЛА В АВАРИЙНАТА ЛЕНТА!!!! … като, разбира се, много се старая да не изглеждам психо, все пак още не се бях проявила…
– Нека да спрем и да дойде пътна помощ да ни вземе, а?
– Ньйе, ньйе моят приятел от Варна ми каза, че малко съм я настъпвал таз кола, затуй така светьйе.
– Сигурен ли си?
– Да ве, няма грижи!
Пред нас кротко се настанява един камион и аз вече наистина се прощавам с най-хубавите си години. В един момент лицето на Едуард отново придобива цвета на маркировката и казва:
– Ибаси майката! ABS-a се изключи!
– Как така?????? – през сълзи вече казвам аз.
– Оооооо и хидравликата си замина… Чакай… това беше сервото… да!
– Добре, моля те вече отбий и да изчакаме пътна помощ!
– Няя смисъл, тя така или иначе скоро ще хвърли кърпитьйе таз кола.
„Хвърли кърпитьйе“ за мен тогава беше все още непознат лаф, но не звучеше като ще се оправи всеки момент сама от чистия въздух. Все пак Еди, за да докаже своята увереност в шофирането, реши да изпревари камиона. Натисна мигач и колата просто все едно й падна батерията. Той ме погледна и ми каза:
– Е, това беше!
А аз бях толкова млада и бях взела със себе си само хубави рокли, които нямаше да облека! Можеше да стана лекар или Мис Свят… и така и такаа…
На средата на пътя…
В крайна сметка отбихме в аварийната лента и не умряхме, поне не в движение. Попитах го:
– Възможно ли е колата да се запали, все пак има някакъв сериозен технически проблем, температурата навън е 30 градуса?
– Всичко е възможно!
– За Бога…
Единственото, което бедната ми същност искаше, е да се телепортирам обратно в София и никога да не предприемам пътувания. Чакахме около 2 (два) астрономически и пълни с напрежение часа на магистралата под жаркото слънце. В един чудесен момент се появи спасението, а именно – Николай, който се смееше ехидно на ситуацията. Аз не познавах Николай, но много му се зарадвах. Той пристъпи към нас, отвори капака на колата… Аз застанах до него и започнах да му разказвам за кошмара, който преживях – как сме карали колата по магистралата с трицифрена скорост и сме нямали спирачка, волан и какво ли още не. Николай вдигна поглед, огледа ме и погледна Едуард и го попита:
– Брат, тъз за ко прикаа тъй се едно води новините?
Което разбирам аз, било отчетливо и неразбираемо за варненец. Добреее, първите ми впечатления от пътуването, Варна и новия ми приятел са крайно противоречиви. Някак с нов акумулатор стигнахме до града и оставихме колата в един сервиз. And now – WHAT?
Осъзнах, че следващите дни сме без кола в курортен град и намирането на такси и печалбата от 100 000 лева от Националната лотария са с еднаква възможност. Приятелят ми обаче стоически се опитва да запази самообладание и да бъде позитивен към вече крайно изнервената ми личност. Казва ми:
– Сега ще те заведа на едно много хубаво място с гледка към морьйето за следващите няколко дни.
Тази реплика почти успя да ме умилостиви и аз тръгнах. Взехме си такси, преместихме багажите и се озовахме в центъра на Варна, точно до морската градина. Започнах даже малко да се екзалтирам, какво от това, че според моите преценки бях на косъм от гибелта си преди няколко часа, нали има море.
Хотел? ОДЕСОС!
Влизаме в избрания от моя любим хотел Одесос – хотел дет‘ се казва на пъпа на градО. Влизаме, а вътре цари СОЦ разкош – едни парапети, едни мокети с неопределен цвят, едни цветя в онези кафявите саксии… чудесно. Отиваме на рецепция:
– Здравейти!
– Здравейти! Една стая за 3 дни със закуски!
– Закуски не предлагами, каква стая с изглед или ньйе?
Получавам бърз поглед, който цели да прецени колко изискана и претенциозна съм аз и дали бих нощувала в стая без изглед море.
– Е! С изглед на морьйе, разбира са!
Плащаме и се качваме в стаята, като единствената цел е да обеля залепналите по тялото ми дрехи и да се изкъпя. Влизайки, получаваме поредната изненада… стая лукс, чиято гледка е към един бял чадър Девин и никакъв помен от морска гледка, яко паяжини, още по-неопределен цвят мокет и за най-голямо щастие – БАНЯ С ВАНА, чиято завеса е…мушама. В този преломен момент Едуард се срива вече и започва да изпада в нервна криза, а пък аз, понеже вече от часове съм в тази фаза, се опитвам да го успокоя и да гледам ведро и с хумор на нашата първа ваканция, все пак сме живи, НАЛЕ?
В този момент се чука на вратата и влиза една камериерка, която Едуард отпраща с думите:
– Аве ньйе, ве, ньйе ве!
– О, пардон, извинети!
След този върхов диалог нищо нямаше значение и остана само да пием студено вино на крайбрежието на морето.
Епилог
Изкарахме добре, но аз трябваше да тръгвам, а Едуард – да остане да изчака колата му да бъде ремонтирана. Качих се на автобус с още 400 човека и слаба вентилация, потеглихме и той ми звънна:
– Няма да повярваш, колата ми е готова…
Въпреки всичко, аз харесах града, че даже и поживях няколко години там, но тази история ако не беше смешна щеше да е трагична.
П.П. Искаш ли и ти да напишеш такава история в haha.bg? Регистрирай се и напиши черновата от профила си. Ние ще редактираме материала, ще го публикуваме и ще се погрижим да достигне до хиляди читатели. А ти ще обереш славата!
