За скромните ми 18 години мога да кажа, че животът не ме е оставил без съдържание. Някои хора на тази възраст тепърва се чудят какво искат да учат, други още търсят смисъла на живота, а трети са открили смисъла, но са го загубили някъде между TikTok, дискотеката и последния автобус. Аз, от своя страна, съм успял да натрупам един доста особен набор от житейски постижения:
- Толкова съжалявам, че не ти е поискал ръката някой глупак, тъпанар, олигофрен...
- Поиска я!
- И защо не се омъжи за него?
- Омъжих се!
#семейни
Издал съм книга.
Организирал съм събития.
Напивал съм се до състояние, в което с влизаме в гравитацията лични отношения.
Сбивал съм се.
Гласувал съм.
С други думи, ако човек погледне биографията ми без контекст, спокойно може да реши, че съм преживял поне три живота, един развод и неуспешен мандат като кмет на малък град.
И въпреки всичко това има едно препятствие, което вече 18 години стои пред мен като последен бос в компютърна игра. Нещо, което не мога да победя, не мога да разбера и, най-вече, не мога да гледам повече от няколко минути, без мозъкът ми да започне да търси аварийния изход.
„Ергенът“.
Да, драги читатели. Човек може да издаде книга, да организира културно събитие, да се сбие, да гласува на избори и да направи още куп решения със съмнителна житейска стойност, но да изгледа цял епизод на „Ергенът“ вече се оказва висша форма на интелектуална издръжливост.
И не е като да не съм опитвал.
Опитвал съм.
Сядал съм.
Пускал съм го.
Гледал съм първите няколко минути с онзи особен израз на лицето на човек, който се опитва да разбере дали това, което вижда, е телевизионно предаване или социален експеримент, за който никой не е получил информирано съгласие.
После идва моментът, в който започвам да се чудя дали не съм попаднал в паралелна вселена.
Някъде там, между драматичната музика, погледите в далечината, разговорите за „емоционална връзка“ и неизбежното „трябва да поговорим“, аз започвам да изпитвам усещането, че съм станал свидетел на нещо, което човечеството ще трябва да обяснява на бъдещите археолози.
„Къщата на инфлуенсърите“ поне уважих в началото. Гледах първите епизоди от чисто научно любопитство. Кое е това животно. Нещо като биолог, който за първи път вижда неизвестен вид и решава да го наблюдава, преди да напише доклад.
И пак – не го казвам с лошо.
Всеки има право да няма вкус.
Всеки има право на предпочитания.
Всеки има право да прекарва свободното си време по начин, който го прави щастлив.
Аз например предпочитам, ако ще гледам реклами на хазарт, те поне да са гарнирани с елитен български футбол. Там има сюжет, напрежение, бира, зрелище – въобще всичко, което ти пълни душичката.
При „Ергенът“ обаче се сблъсквам с друг тип напрежение – моето собствено.
Седя, гледам и постепенно започвам да се питам дали не съм прекалено млад, за да разбера този вид телевизионна философия.
И точно тогава пред мен възникна морален въпрос, който според мен спокойно може да застане до дилемите на Кафка, Шекспир и всички онези митични философи, които са прекарали живота си в чудене какво всъщност означава да си човек:
Кой е по-зле?
Дамите, които доброволно причиняват на себе си и на околните удоволствието да гледат „Ергенът“, или хората, които участват в него?
Това е въпрос, който не трябва да се задава лекомислено.
Защото ако участниците са там заради известност – разбирам.
Ако са там заради пари – още по-добре.
Ако са там за истинската любов – бих се притеснил.
Но ако някой действително вярва, че в национален ефир, пред милиони зрители, сред няколко десетки конкуренти, драматични елиминации, рози и монтаж, който вероятно може да превърне и спор за солта в епична трагедия, ще открие любовта на живота си – тогава аз съм готов да приема, че проблемът не е в предаването.
Проблемът е в мен.
Може би просто не съм достатъчно духовно развит.
Може би липсва някакъв специален ген.
Може би човек трябва да е прекарал достатъчно време в TikTok, за да отключи необходимия ъпдейт на мозъка.
И все пак има нещо, което ме озадачава още повече – готовността на хората доброволно да участват в цялата тази постановка.
Особено при мъжете.
Колко трябва да си готов да жертваш личното си достойнство за телевизионна слава? Колко трябва да обичаш камерите, за да приемеш десетки жени да анализират всяка твоя дума, поглед, усмивка и евентуално движение на веждата?
Аз лично бих се затруднил да понеса подобно внимание дори от една жена.
Камерите вече са друг спорт.
Впрочем, тъй като сме все пак европейска държава и се движим уверено към светлото бъдеще, имам и едно скромно предложение към продуцентите.
В някой следващ сезон може да се направи малко по-смела концепция.
Например двама ергени.
Един замък.
Двадесет участнички.
И на финала – вместо традиционната роза – граждански брак между двамата ергени.
Не защото имам нещо против когото и да било.
Напротив.
Просто си мисля за рейтинга.
Ако продуцентите наистина искат да разтърсят телевизионния пазар, това би било моментът, в който България окончателно ще остави зад себе си всички разговори за рози, любовни триъгълници и „емоционална близост“.
Ще има любовен четириъгълник.
А може би и петоъгълник.
Математиката ще влезе в праймтайма.
И понеже вече сме на темата за обществената полза от телевизионните формати, имам още едно предложение – далеч по-практично.
„Ергенът“ да сключи партньорство с автошкола.
Не се шегувам.
Представете си рекламната пауза:
„Мария получи предимство, благодарение на розата от Георги, а ти знаеш ли кой би имал такова в следната ситуация – връщаме се веднага след видеоорока!?“
Или пък:
„Днешният урок: Как да паркираме, без да заемаме две места и да изглеждаме като участник в собственото си риалити предаване.“
Или:
„Нека слейнем по теория – епизод 7: Какво означава знакът STOP?“
Това вече бих го гледал.
Всъщност бих гледал и рекламите.
Може дори да си водя записки.
Представям си как приятелката ми седи до мен и казва:
– Хайде да гледаме „Ергенът“.
А аз:
– Само ако днес сме на успоредно паркиране.
Тя ще се съгласи.
Аз ще съм спокоен.
Обществото ще спечели.
Автошколата ще спечели.
Телевизията ще спечели.
Семейно ще се научим как да паркираме.
И в крайна сметка може би точно това е най-големият проблем на съвременната телевизия – твърде много хора се опитват да ни научат как да намерим любовта, докато никой не се опитва да ни научи как да паркираме нормално.
А това, драги читатели, вече е истинска национална трагедия.
Защото любовта може и да е сложна, но поне не изисква да включиш мигач.
И така, след 18 години живот, книга, събития, алкохолни експерименти, физически конфликти, избори и всички останали велики постижения на човешката цивилизация, аз все още стоя пред „Ергенът“ като човек, който е стигнал до последното ниво на играта, но няма представа как се натиска „Start“.
Може би някой ден ще успея.
Може би ще изгледам цял епизод.
Може би ще разбера какво точно кара хората да плачат за човек, когото познават от телевизора от три дни.
А може би просто ще приема съдбата си.
Някои хора имат страх от височини.
Други – от паяци.
Трети – от сметките за ток.
Аз от „Ергенът“. И честно казано, след всичко останало, което съм преживял на 18, това вероятно е единственият страх, който възнамерявам да запазя, защото човек трябва да има някакви принципи, дори когато останалият му житейски избор подсказва точно обратното.
Сподели за здраве и пари!
Коментари