Социално недостъпна

Сподели за здраве и пари!

Има моменти в живота, в които човек разбира, че е напълно безсилен. Не когато му спре токът, не когато парите му свършат на 20-о число и не когато отвори банковото си приложение и види число, което прилича повече на телефонен номер, но с отрицателен знак отпред. Истинското безсилие идва тогава, когато харесваш някого, събереш смелост, намериш правилното стори, измислиш в главата си перфектния отговор, натиснеш полето за съобщение и… Instagram ти каже: „Не.“ Просто „не“. Няма обяснение, няма втори шанс, няма „опитай отново“. Само една дигитална врата, която някой е затръшнал пред лицето ти, докато ти стоиш от другата страна с 500 последователи и самочувствие на човек, който току-що е осъзнал, че всъщност няма никакъв достъп до човечеството.

Преди известно време Instagram добави прекрасната възможност простосмъртните да могат да спират съобщенията от други простосмъртни. И тук вече влизам на скандал. Наистина не мога да разбера хората, които си изключват възможността да им бъдат изпращани съобщения. И не говоря за онези извисени инфлуенсъри с 250 000 последователи, които качват снимка на кафе и за седем минути получават 800 предложения за брак, 14 бизнес оферти, три покани за подкаст и един човек, който пита „цена?“. Те имат право. Там комуникацията вероятно е природно бедствие. Ако си известен, разбирам. Ако всяка сутрин отваряш телефона си и вътре има 4000 непрочетени съобщения, напълно логично е да искаш да се скриеш от човечеството. Но тук не говорим за тях. Тук говорим за простосмъртните човекоподобни като мен. Хората с 500 последователи. Хората, които качват стори и първите десет минути проверяват кой го е видял, защото това е единствената статистика в живота им, която следят с подобна отдаденост. Хората, които като качат снимка, чакат поне един човек да напише „топ“, а ако никой не го направи, започват да се чудят дали да не изтрият публикацията, защото очевидно обществото не е готово за изкуството им.

Ние сме средната класа на Instagram. Нито сме достатъчно известни, за да ни пишат, нито достатъчно неизвестни, за да не ни пука. И точно ние сме лишени от най-важния инструмент на съвременния ухажор – директното съобщение. Защото нека бъдем честни: какво ми остава? Мога да харесам сторито. Мога да реагирам със сърце. Мога да сложа огънче. Мога да сложа усмихнато човече. Мога дори да използвам онова с очите, което изглежда така, сякаш току-що съм видял нещо незаконно. Но не мога да напиша „Здравей“. Защото госпожицата е решила, че комуникацията с останалата част от човечеството е надценена.

И тук започва моят екзистенциален проблем.

 Колко пъти майка ви ви е изпускала по глава, като малки?

Колко пъти са ви вземали закуската в даскало?

Колко пъти са ви игнорирали в живота, за да стигнете до извода, че трябва доброволно да изключите възможността някой да ви пише?

Колко наистина несигурни сте в себе си и в това, което качвате?

И най-вече – какво толкова са ви писали преди мен, че сте решили да затворите границата завинаги?

 Каква е тази външна политика?

 Аз искам само да изпратя едно съобщение, а се чувствам така, сякаш трябва да кандидатствам за работа.Даже съм убеден, че във второто бих имал по-голям успех.

 Не мога просто да напиша „Хей“. Трябва първо да чакам да бъде приета кандидатурата ми за човешки контакт.

 Да има разглеждане.

Да има комисия.

Да има оценка на риска.

Да се провери дали съм психически стабилен.

Да се установи дали имам криминално досие (на колко съм писал преди това).

Да се разгледат последните ми три сторита.

 И накрая някой да каже: „Този изглежда достатъчно безопасен. Може да му позволим да изпрати „Хаха“.“

Само че не.

Instagram ми дава друга възможност:

„Отговори на сторито.“

Благодаря, Instagram. Мога да ти отговоря на сторито.

Мога.

 Технически.

Само че ти трябва да благоволиш да си погледнеш рикуестите. Белкем ми отговориш. Белкем си кажеш: „Я виж ти, някакъв човек ми е писал. Я да му дам шанс да съществува.“

Това вече не са свалки. Това е молба за удобрение. Чувствам се като човек, който стои пред Агенцията по вписвания и се надява документите му магически да бъдат приети.

И не – не съм свършил.

Как се очаква момче, което следва въпросното момиче от над година и половина, да пише на дадената девойка, след като тя си е изключила шибаните съобщения?

Как?

С телепатия да изпратя мисъл?

Да пусна гълъб?

Да опъна въже с две тенекиени кутии от нас до у тях?

Да застана на терасата, да погледна към звездите и да кажа: „Ако съдбата е решила, тя ще усети“? Аз съм човек от XXI век. Имам интернет. Имам смартфон. Имам мобилни данни. Имам три различни приложения за комуникация. Имам и две зарядни, защото едното винаги изчезва. Но не мога да пиша на момичето, което харесвам. Това е технологичният парадокс на моето поколение. Имаме най-много начини за комуникация в човешката история и въпреки това аз стоя пред Instagram профила на едно момиче като човек от XIX век пред затворена крепост.

„Госпожице!“

Нищо.

 „Госпожице, позволете ми да Ви изпратя едно съобщение!“ Нищо. „Имам добри намерения!“ Нищо. Seen няма, защото дори това не може да се случи.

И тогава започваш да си задаваш големите въпроси:

Повече хора ли сте от нас по този начин?

Спите ли по-добре?

По-спокойни ли сте?

Когато си легнете вечер, чувствате ли, че сте изпълнили гражданския си дълг към човечеството, като сте предотвратили още едно „Хей, как си?“?

Имате ли по-дълбок сън?

По-здравословен пулс?

Подобрено храносмилане?

Искам научно изследване. Искам университет да направи проучване. Да вземат 100 момичета, които са си изключили съобщенията, и 100 нормални човешки същества и да ги наблюдават в естественият им хабитат. Да им мерят пулса. Да видят нивата на кортизола. Да установят дали хората с изключени DM-и живеят по-дълго. Защото ако се окаже, че е така, аз моментално си изключвам моите. Не че някой ми пише, но поне ще го направя принципно. Човек трябва да има кауза.

Най-абсурдното е, че аз дори не искам нещо кой знае какво. Не искам да ѝ изпращам договор за брак. Не искам да ѝ предлагам да кръстим бъдещото си първо дете на баба ми. Не искам да ѝ пращам презентация в PowerPoint със заглавие „Защо ние двамата имаме потенциал“. Искам да кажа нещо. Едно изречение. Може би две. Може би някаква шега. И ако тя не иска да ми отговори – прекрасно. Човек има право да не отговаря.

Но аз дори не получавам възможност да бъда отхвърлен. И това е най-обидното. Не мога дори да бъда отрязан нормално. Аз съм лишен от правото на романтичен провал. А аз съм човек, който много добре умее да се проваля. Дайте ми поне тази възможност.

Кажете ми „не“.

Кажете ми „имам приятел“.

Кажете ми „не си мой тип“.

 Кажете ми „кой си ти?“.

 Последното даже би било хубаво. Само ми дайте възможност да бъда унизен по традиционния начин.

И тук идва котката. Защото котката вкъщи гледа цялата тази ситуация и вероятно не разбира защо изобщо се занимавам. Тя има много по-проста философия за междуличностните отношения. Ако иска внимание – идва. Ако не иска внимание – изчезва. Ако я повикаш – не идва. Ако не я повикаш – идва и те гледа обвинително. Ако ѝ дадеш храна – приема. Ако не ѝ дадеш храна – приема го като лично предателство. Това е жена с ясни граници. И най-важното – котката никога не си е изключвала съобщенията. Тя просто не отговаря. Това е много по-честно. Пишеш ѝ: „Мац.“ Тя те поглежда. Ти разбираш всичко. Няма нужда от Instagram. Няма нужда от рикуести. Няма нужда от „активен преди 3 часа“. Няма нужда да анализираш защо е качила черно-бяла снимка в 02:17 през нощта. Котката просто седи. И те съди. Тя е може би единственото същество, което има повече самочувствие от съвременния Instagram ухажор.

Аз мога да прекарам 40 минути в чудене дали да отговоря на сторито с „Хаха“. Котката може да ме гледа 40 минути без никаква причина и пак да излезе моралният победител. Аз анализирам едно емоджи, тя анализира мен. Аз се чудя дали сърцето е прекалено директно, тя се чуди защо още не съм станал и не съм ѝ дал храна. И в тази битка аз нямам никакъв шанс. Котката е родена за игнориране. Аз го уча от Instagram.

Но да се върнем към момичето. Защото аз имам принцип. Когато харесвам някого, трябва да има възможност за комуникация.

Не казвам, че човек е длъжен да отговаря.

Не казвам, че някой е длъжен да ме хареса.

Не казвам дори, че някой е длъжен да разбере, че съществувам.

 Но поне ми оставете технологичната врата отключена. Аз сам ще се блъсна в нея. Това е моят талант. Дайте ми възможност и аз ще намеря начин да се изложа. Това е естественият ход на нещата. Аз ще напиша нещо. Тя няма да отговори. Аз ще кажа на приятелите си: „Няма значение.“ После ще отворя Instagram. Ще проверя дали е видяла сторито ми. Ще проверя пак. Ще проверя след пет минути. След това ще си кажа, че съм над нещата. Ще проверя отново. И накрая ще стигна до духовното просветление: „Явно не е трябвало.“ След което ще си поръчам нещо за ядене. Защото мъжът може да няма любов, но поне има Glovo.

Това е трагедията на модерния ухажор. Предците ни са имали истински проблеми. Трябвало е да яздят коне. Да пишат писма. Да чакат кораб. Да пътуват три дни и три нощи. Да се изправят пред бащата на момичето. А аз трябва да чакам някой да си включи DM-ите. Технологията уж трябваше да улесни любовта. Вместо това направи всичко по-сложно. Преди човек е трябвало да намери момичето.

Сега първо трябва да намери профила.

После да провери дали е активен.

След това да види кого следва.

Да провери дали има приятел.

После да провери кой и лайква снимките.

После да анализира сторитата.

После да намери правилния момент.

После да напише съобщението.

После да го изтрие.

После да го напише отново.

После да го изпрати.

И тогава разбира, че отсреща съобщенията са изключени.

Романтиката умря. Умря от настройките за поверителност.

И все пак аз продължавам да вярвам в ухажването.

Не защото имам особен успех. Напротив. Точно защото нямам. Човек трябва да има някаква последователност в живота. Други хора колекционират печати. Аз колекционирам недостъпни Instagram профили. Някои хора имат хобита. Аз анализирам кой ми е гледал сторито. Някои хора имат планове за бъдещето. Аз се чудя дали да отговоря с „хаха“ или със смеещо се човече. Това е моят романтичен хоризонт. И ако някой ден успея да напиша съобщение на момиче, което харесвам, и тя действително го получи, вероятно ще се обадя на родителите си.

Ще кажа: „Мамо, случи се.“

„Какво?“

 „Получих достъп до човешка комуникация.“

 „С кого?“

 „С момиче.“

 „Отговори ли?“

 „Попитай ме дручо въпросче.“

В крайна сметка може би аз греша.

 Може би това е новата романтика.

 Може би съвременната любов вече не започва със „Здравей“.

 Може би започва с това да гледаш едно стори в продължение на 14 секунди и да се чудиш дали да сложиш реакция.

Може би любовта вече е алгоритъм.

Може би ухажването е статистика.

Може би чувствата са engagement.

А може би просто съм един простосмъртен, който се опитва да флиртува в приложение, в което другият човек е натиснал един бутон с думите:

„Ти няма да ми пишеш.“

И Instagram е отвърнал: „Разбрано.“

Така че благодаря.

Благодаря на технологиите.

Благодаря на социалните мрежи.

Благодаря на модерния свят, който ни даде възможност да бъдем свързани с всеки човек на планетата, стига този човек да не си е изключил съобщенията.

А аз ще продължа да стоя от другата страна на дигиталната ограда, с 500 последователи, едно неизпратено съобщение и самочувствие, което вече е на самолетен режим.

Котката ще ме гледа. Аз ще я погледна. Тя ще се обърне и ще си тръгне. И за пореден път ще ми покаже как изглежда истинската независимост.

Защото в крайна сметка аз не търся много. Искам само едно момиче да може да получи съобщението ми.

Ако отговори – прекрасно.

Ако не отговори – преживява се.

Но ако Instagram не ми позволи дори да бъда отхвърлен, това вече не е любовен провал.

Това е административна пречка.

А с административните пречки, както знаем, българският мъж може да се бори с години. Само че за разлика от държавната администрация, тук няма гише №7, на което да попитам:

„Извинете, госпожице, може ли поне да ме отхвърлите?“

И така модерният ухажор продължава живота си – без отговор, без достъп и с единствената утеха, че котката поне понякога му позволява да я погали. Когато тя реши. Тоест, не когато искаш.

Може би това е и най-точната дефиниция на съвременната романтика: искаш да пишеш на едно момиче, не можеш, а вкъщи имаш котка, която също не ти отговаря.

Само че котката поне те следва.

За храна. Което, ако трябва да бъдем честни, пак е повече от повечето ми романтични отношения.

Сподели за здраве и пари!