Президент да си, ама не баш!

Като деца някои искат да станат футболисти, други актьори. Доста мечтаят да се превърнат в супергерои. Общото е, че без значение дали спасяват света или отблязват победния гол, всички носят радост. Отскоро ми се струва, че едно друго желание е на път да измести всички останали: да станеш президент.

Получаването на внимание явно е една от онези скрити несбъднати мечти, които човек открива чак в зряла възраст. А президентските избори дават чудесен шанс на момчета и момичета да покажат колко добре изглеждат в костюм, каква убедителна визия имат и как разсъждават по важни за обществото теми.

А пък и да си президент звучи интересно. Пътуваш, имаш охрана, изготвят ти програма, пишат ти изявления. Посрещат те, изпращат те, снимат те. Хем си толкова важен, че си глава на държавата, хем не чак толкова, че непрекъснато да ти търсят отговорност за всичко, което не работи в нея. Удобна позиция. Можеш да критикуваш управляващите, опозицията, парламента, а когато критиката се обърне към теб, винаги е валидно напомнянето, че функцията ти е преди всичко представителна.

Тоест, ако изглеждаш представително и се държиш представително, няма какво повече да се иска.

Да не забравяме и най-готината президентска придобивка: всички да те гледат и слушат в минутите преди Нова година. Цялата страна е събрана около масите и ти имаш няколко минути, в които по силата на Конституцията теглиш чертата и раздаваш късметите.

Дали пък най-интересно не е правото да помилваш осъдени?

Прошката е любопитно нещо. Особено когато влезе в политиката. В християнската традиция тя е добродетел, проява на духовна висота и способност да надмогнеш желанието за възмездие. В предизборна кампания се превърща в папка с документи, оценки на комисии, телевизионна тема и удобен инструмент за удар по имиджа на опонента.

Остава въпросът: какъв е критерият за прошка? И не се ли губи част от смисъла на прошката, ако отсреща няма покаяние?

Това са неприятно сложни въпроси. А сложните въпроси не са особено удобни за предизборни кампании. Там много по-добре се побират кратките отговори. Виновен. Невинен. Наш. Ваш. Достоен. Недостоен.

Може би затова и желаещите да бъдат президенти стават все повече. Кандидатурата предлага нещо, което днешният свят цени високо: внимание. За известно време всички питат кой си, какво мислиш, откъде идваш и защо точно ти трябва да оглавиш държавата.

А дори и да не станеш президент, поне за малко си бил кандидат за такъв.

А това в епохата на личния бранд си е постижение.

За негово величество автора: Мартин Димитров

Кажи нещо за себе си с няколко думи - да знаем.