Кое е най-гадното чувство, което един мъж може да изпита?
- Толкова съжалявам, че не ти е поискал ръката някой глупак, тъпанар, олигофрен...
- Поиска я!
- И защо не се омъжи за него?
- Омъжих се!
#семейни
– Ритник в топките?
Не.
– Наранено его?
Пак не.
– Да те напсуват?
Моля ви се. Това за българския мъж е нещо като сутрешно кафе – неприятно е, ако липсва.
Не, драги приятели. Най-голямата болка на един мъж е свързана с неговата най-голяма слабост още от зората на човечеството – жените.
Всичко започва още с Адам. Ако трябва да сме честни, човекът е бил подведен още в първата глава на историята. Господ му взел едно ребро, за да създаде Ева. Звучи романтично. Само че никой не споменава каква е била крайната цена на тази инвестиция.
Едно ребро срещу цял свят мъка.
Честно казано, ако му бяха показали условията предварително, сигурно щеше да поиска договора за преглед от адвокат.
Защото заедно с Ева се появило и най-могъщото оръжие в човешката история – възможността жената да решава кога си заслужил наградата и кога не.
Така още в първите дни на цивилизацията мъжът бил поставен в интересна позиция. Формално се водел господар на света. Реално обаче чакал одобрение.
И оттогава до днес нещата не са се променили особено.
Само технологията е напреднала.
Навремето се е налагало да носиш мамут на рамо.
Днес пращаш реакция на стори.
Някои го наричат Еволюция.
Пътят към евентуалния успех е дълъг и осеян с препятствия.
Всичко започва с най-великото спортно събитие на нашето време – натискането на бутона „Последвай“.
Това е еквивалентът на първата копка на строеж.
После идва харесването на стори.
След това започва чатът.
Тук вече навлизаме в сериозната строителна дейност.
Започва едно мислене на съобщения.
Едно триене.
Едно писане и триене отново.
Мъжът прекарва повече време в редактиране на едно „Хаха, добре си“ отколкото някои студенти върху дипломните си работи.
После идват фото реплейте.
След това гласовите съобщения.
И ако всичко се развива по план – първата среща.
Мине ли добре втора.
После цветя.
После шоколади.
После плюшени играчки.
После някакво странно мече с надпис „Обичкам те“, произведено в завод, който очевидно никога не е виждал българска граматика.
Но ние купуваме.
Защото сме влюбени.
А влюбеният мъж е най-опасното същество във финансово отношение.
Той е способен да похарчи последните си пари за букет и после да вечеря филия с лютеница три дни.
И да бъде щастлив.
Минали са седмици.
Може би месеци.
Инвестирал си време.
Пари.
Нерви.
Сън.
Самоуважение.
Приятелите ти вече са уморени да слушат за нея.
Майка ти знае името ѝ.
Баба ти е започнала да пита кога ще има сватба.
Ти си убеден, че финалният бос е победен.
И тогава идва великият момент.
Двамата сте сами.
Атмосферата е перфектна.
Разговорът върви.
Смеете се.
Целувате се.
Поглеждате се.
Въздухът може да се реже с нож.
Сърцето ти бие като барабанист на рок концерт.
И точно когато си убеден, че си на две секунди от най-великия триумф в историята на човечеството…
Чуваш:
„Не мога… в цикъл съм.“
Тишина.
Абсолютна.
Космическа.
Някъде в далечината загива една звезда.
Един мъж сваля глава.
Друг губи вяра в човечеството.
Трети започва да разглежда футболни резултати от уважение към ситуацията.
Защото това не е просто отказ.
Не.
Това е усещането да си пробягал маратон, да виждаш финала на два метра пред себе си и точно тогава организаторите да обявят, че състезанието е преместено за следващата седмица.
Разбира се, възпитаният мъж реагира достойно.
Кима разбиращо.
Усмихва се.
Казва:
– Спокойно, няма проблем.
А вътрешно в него умира малък строителен предприемач, който току-що е разбрал, че инвеститорът е спрял проекта на етап „Акт 14“.
Но това е животът.
И ако трябва да сме честни, точно тези моменти изграждат характера на човека.
Или поне чувството му за хумор.
Защото години по-късно няма да помниш колко си писал.
Колко сърчица си пращал.
Колко пари си похарчил.
Ще помниш само как си бил абсолютно убеден, че съдбата най-накрая е решила да ти се усмихне…
…и как съдбата е отговорила:
„Другия път, шампионе.“
Мъжкият живот е поредица от мисии, сайт куестове и неоправдано високи очаквания. Понякога печелиш, понякога губиш, а понякога стигаш до финалното ниво само за да разбереш, че сървърът е в профилактика.
Истината е, че голямата болка не е отказът. Голямата болка е надеждата непосредствено преди него. Но точно там се крие и комедията. Защото мъжът е единственото същество на планетата, което е способно да преживее емоционална катастрофа и още на следващия ден да я разказва на приятелите си като виц.
И слава Богу за това. Иначе кръчмите щяха да останат празни, а половината хумор на човечеството никога нямаше да бъде измислен.
Коментари