27 април 2019 г. – съботата преди Великден: 10:15 ч. – сутрин, кафе, слънце. Прокрадва се мисълта за топъл козунак. Отварям прозореца и ме лъхва „свежия“ въздух на кебапчета и кюфтета от съседната скара. Идилия. В надпреварата за най-бързо пазаруване на краставици и зелена салата все пак се прокрадват радост, детски плач и приповдигнато настроение. Виждам как иначе строгите лица на хората успяват някак си да се изкривят под формата на усмивки, дълго забравени, но все пак изкарани от нафталина.
А сега си представи майка, бореща се с ролери, детска количка, пазарска чанта, полагаща неимоверни усилия в надпреварата с времето, как чака на опашката за козунак вече петнадесет минути. Детенцето се е превърнало в непознат за мен анимационен герой, нещо между батман, пикачу и червената шапчица. И така то решава в тази си роля, че има силата да се телепортира и да изчезне за 30 секунди. Майката, явно има други скрити за мен сили – да вижда през хора и успява да го спре точно преди малкият да се натресе на възрастния човек с колело, който пък има силата да го кара без да гледа. Ставайки свидетел на това, обясних на жената, че може да се телепортира заедно с детето си на някоя пейка, а аз ще взема и нейният козунак. Обаче козунак се изкарва на всеки кръгъл час и съответно не стига за всички чакащи. Стоя вече половин час и чакам следващата партида, но поне съм напреднала в опашката.
Идват две госпожи на гишето:
– Здравейте, имате ли козунак?
– Не, пече се в момента, ще имаме след 15 минути – отговаря любезно продавачката с усмивка на поредният клиент за около стотен път вече.
– Ние може ли да си платим един и да дойдем да си го вземем след половин час?
– Извинявайте, но не работим така. Тъй като хората на опашката се сърдят, всичко е на свободна продажба с чакане.
– Е добре де, не може ли да си платим един сега веднага, ти ще ни го скриеш някъде и ние ще дойдем след половин час да си го вземем?
– Госпожо, съжалявам, но не работим така.
– Добре де, ще си платим повече ако трябва.
– Ако искате изчакайте. Това е, което мога да направя за Вас!
– О, ние докато чакаме ще получим разширени вени!
Момче и момиче играят на някаква игра, докато чакат:
Л. – Акация може ли или не става?
В. – Не.
Л. – Е що бе, к‘во акацията си е вид кактус.
В. – Акацията е дърво, Л.!
Л. – Добре де, проспал съм го тоя час по география.
Възрастната дама зад мен вече почти ме е прескочила, залепяйки се за гърба ми, но поне не съм на течение. Зверският хит на Сашо Роман от съответната скара разведрява малко обстановката и може да се наблюдават тактуващите крака на някои от хората на опашката. Един господин явно с някакво положение в града ни или пък придошъл с положението си от някъде решава, че няма ред за него и застава най-отпред. О-о-о, тогава дамата зад мен яростно се изкрещява по негов адрес в ухото ми, а той й отвръща:
– Я не се газирай, ходещ некролог, такъв!
Доста красноречиво, но не мисля че тя разбра тази шега.
Млада двойка, видимо бързаща, преминават:
Жената:
– Имате ли хляб?
Продавачката:
– Днес печем само козунаци, Госпожо! – все така мила.
Жената:
– А някакви закуски?
Продавачката:
– Не, госпожо, днес печем само козунаци.
Жената:
– Оф, а какво имате тогава?
Продавачката:
– След 5 минути ще изкараме топли козунаци.
Жената:
– Пе-е-е-е-т минутиии!? Аз нямам толкова време! А кога ще изкарате закуски и никакъв хляб ли няма да имате днес?
Продавачката вече смееща се:
– Не, госпожо, днес печем само козунаци, съжалявам.
Жената:
– Оф, добре!
В страни от мен една любителка на животни гордо купила кренвирши за бездомно куче се опитва всячески да му ги набута в устата, тъй като то видимо отказва да се храни и най-вероятно не е гладно:
– Джони, ела тук, Джони. На, на кренвирш. Ето бе, тук ела. Джони, Джони… Оф, тъпо куче такова!
Разярена и разочарована, че Джони, който за първи път може би е наречен с някакво име отказва милата й покана.
Една чужденка (оказва се живееща от доста години в България) се нарежда на опашката:
– Извинете, един хляб!
Продавачката:
– Днес печем само козунаци, госпожо!
– Какво е козунак?
– Сладък хляб – отговаря детенцето на ролери.
Дамата зад мен вече е успяла да разкаже половината си живот за децата в чужбина, за разсада, който й е загинал, за вчерашната серия на турския сериал и за малкия й внук, който може би познавам (той иначе живее в чужбина), за неблагодарния комшия, за проблемите с кръвното и бременната си коза.
Общо взето козунаците най-после са готови, след около един час чакане и почти всеки успява да си вземе. Майката, „летяща на извънземния кораб“ на детето си търпеливо получава своя, а аз не получих разширени вени.
П.П.: Имам номера и на въпросния внук да се чуем някой път по настояване на възрастната дама.
П.П. Искаш ли и ти да напишеш такава статия в haha.bg? Регистрирай се и напиши черновата от профила си. Ние ще редактираме материала, ще го публикуваме и ще се погрижим да достигне до хиляди читатели. А ти ще обереш славата!
