Любов ли бе, да я опишеш…

Сподели за здраве и пари!

Откакто свят светува, живите същества в природата имаме определени общи белези. Няма значение дали ще говорим за бозайници, ракообразни, членестоноги, насекоми, гъби, риби или каквото друго се сетите. Едно от нещата, които със сигурност ни обединяват до болка, е именно темата на този текст – любовното разочарование.

Поне веднъж през живота си всяко куче, котка, човек, хуманоид, политик – с други думи, всичко, което мърда, диша и има поне минимален капацитет за емоции – минава през този прекрасен етап от развитието си. При кучетата и котките не е толкова брутално – дамата просто не им пуска, но надали го приемат толкова лично, нали? В това отношение котката ми на село е прецедент. Явно съдбата е решила, че ако ще страдам, трябва да имам и четириног съмишленик.

Отглеждаме тази рижава топка косми още откакто беше бебе. Пичът се роди в нашия двор и до ден днешен го възприема като своя лична територия, а себе си – като неин законен собственик. Или поне така беше до скоро. Преди около три месеца джентълменът доведе дама вкъщи. Първоначално тя беше сама, но малко след това се появиха и децата ѝ. Горкичкият ми космат приятел дори не разбра как е попаднал в ситуация, в която едновременно е гадже, пастрок и доставчик на храна.

Оттогава животът му се превърна в постоянен кастинг за длъжността „идеален партньор“. Дава ѝ собствената си храна, ближе я от ушите до опашката, омилква се, стои около нея, лови мишки и прави всичко, което един уважаващ себе си рижав мъж може да направи в името на любовта. И какво получава в замяна?

При всеки опит да се доближи малко повече до дамата тя го смазва от бой

Това е то – котешкият вариант на токсична връзка.

Моят човек обаче не се отказва. Защото любовта е сляпа, а при котките явно е и леко тъпа. Преди известно време децата на дамата изчезнаха безследно. Тогава моят рижав Ромео реши, че моментът е настъпил. Децата ги няма, конкуренцията е елиминирана, обстановката е спокойна – какво може да се обърка?

Всичко.

Дамата така и не си вдигна опашката за моя човек. Той обаче продължава да ѝ дава храната си, да прави всичко по рижите си котешки сили в името на любовта, а тя продължава най-нагло да го използва.

И точно тук се появявам аз.

Осемнадесетгодишен Ромео, с привидно същия, ако не и по-лош успех от четириногия ми другар. В началото на тази календарна година бях в неговото положение – влюбен за връзване, с разума временно напуснал сградата. За съжаление съдбата ми беше отредила котешка съдба, но поне при нас отношенията приключиха малко по-бързо.

Има обаче един интересен детайл.

Оттогава, та чак до днес, името на въпросната дама ме преследва.

Известно време след нея в небето ми изгря нова звезда. Интересите ми вече бяха много по-различни от тези към първата, най-вече защото някъде дълбоко в мен все още тлееха надеждите, че любовният ми живот може да бъде нормален. И точно тогава животът реши да ми покаже, че има чувство за хумор.

Субект номер две имаше абсолютно същото име като предишния.

Ебахти късмета.

Първоначално го приех като случайност. Все пак има милиарди хора на планетата, а аз не мога да очаквам Вселената да ми подбира уникални имена за всяка жена, която ми привлече вниманието. Но с времето започнах да усещам, че нещо не е наред.

Това вече не беше случайност.

Това беше сюжет.

И то лошо написан.

Но аз, като човек, който очевидно не си е взел поука от първия сезон, продължих да гледам втория.

И точно когато си мислех, че нещата няма как да станат по-абсурдни, реших за два месеца да замина от родния си град. Отидох да работя на над 500 километра от него. Нов град, нова среда, нови хора, нов живот. Казах си: „Ето сега вече няма как.“

Разбира се, че имаше как.

Там се запознах с дама, споделяща името на предните две.

В този момент вече не знаех дали да търся любов, психолог или екзорсист.

Представете си само статистическата нелепост на ситуацията. Осем месеца след първата история аз физически се отдалечавам на повече от 500 километра от мястото, където всичко започна, и въпреки това същото име ме чака на другия край на България като някакъв личен служител на съдбата.

Няма как да не започнеш да се чудиш дали някой горе не си води записки.

„Какво прави Георги?“

„Май започва да забравя.“

„Добре. Прати му пак същото име.“

„Ама той е на 500 километра.“

„Няма значение. Имаме интернет.“

И така, драги приятели, стигаме до извода, че любовният живот е единствената игра, в която можеш да смениш град, работа, компания, сезон и дори прическата, но пак да получиш същия бъг.

Моят рижав приятел поне има оправдание. Той е котка. Не може да си отвори Tinder, да проведе консултация с психолог или да каже: „Брат, тази жена очевидно ме използва.“ Аз уж съм човек. Имам разум, говор, интернет и достъп до цялата човешка история.

И въпреки това сме на едно и също ниво.

Той стои пред една котка и чака любов.

Аз стоя пред живота и правя същото.

Разликата е, че той поне получава храна.

Аз получавам житейски уроци.

Затова вече гледам на любовта по малко по-различен начин. Може би тя не е въпрос на правилния човек, правилното време и правилното място. Може би просто трябва да намериш човек, който няма същото име като предишните две, за да си спестиш поне малко психически разходи.

А рижавият ми приятел?

Той продължава да я храни.

Продължава да я следва.

Продължава да я гледа като най-прекрасното същество на света.

И продължава да получава шамари.

В крайна сметка може би точно това е любовта – да знаеш, че вероятно си се набутал, но въпреки това да продължаваш да носиш мишката.

Само че след три еднакви имена започвам да подозирам, че при мен вече не е любов.

Това е абонамент.

И явно няма бутон „Отказ от абонамента“.

А какво правя аз ли?

И аз не съм се отказал от оригинала…

Шамарите, за сметка на това, си ги бия сам…

Сподели за здраве и пари!