Ода за стъклената маса

Сподели за здраве и пари!

В живота на всяко едно момче се появяват моменти, след които то вече не може да се върне назад. Не защото е станало по-мъдро, по-зряло или защото внезапно е започнало да плаща сметките си навреме – това би било прекалено оптимистично. Говоря за онези истински житейски изпити, след които човек вече гледа света с празен поглед, лека киселина и новооткрита омраза към миризмата на мента.

В българската действителност съществуват две основни събития, които официално завършват прехода от момче към мъж – първият път с жена и първото казашко напиване. Понеже първото обикновено трае по-кратко и се разказва значително по-трудно пред публика, нека се концентрираме върху второто.

През един майски месец, не чак толкова отдавна, един от най-добрите ми приятели приключваше свой знаменит житейски етап – завършваше училище. Балът му беше на двадесет и шести, а нашите, в пристъп на безразсъдна родителска смелост, бяха решили за първи път официално да ме оставят сам в апартамента. Това естествено доведе до логичното, но гениално заключение:

-Трябва да го полеем!

Тъй като скромната ми звездица на „автор“ вече започваше леко да мъждука по русенската сцена, а ретроградният Меркурий беше решил да направи 24 май петък, с още един от най-близките ми другари решихме, че това си е направо знак от съдбата. Нямаше как да не отбележим бала два дни по-рано. Мястото беше ясно – мезонетът, в който живея. Началото – 21:00. Краят… е, него още не го знаехме. И слава Богу.

Подготовката не отне много време. Смятахме се за момчета с възможности, затова реквизитът за вечерта беше впечатляващ спрямо броя на участниците – бутилка мента, бутилка водка и бутилка уиски. Разбира се, ученическият бюджет има способността много бързо да сваля човек на земята, затова алкохолът не беше от най-истинския, а мезето беше по-скоро философска концепция, отколкото реално присъствие на масата.

Бъдещият абитуриент се обади, че ще закъснее, но това изобщо не ни спря. С другия главен герой в тази трагикомедия започнахме точно в уречения час – 21:00. Докато баткото пристигне, за около час и нещо вече бяхме приключили бутилката мента и се подготвяхме да преминем към „по-сериозната част“, все едно дотогава сме загрявали с айрян.

И тук, драги читатели, се появява нещо едновременно типично и пагубно за развоя на подобни вечери – егото на две подрастващи момчета. Количеството му винаги е драматично несъразмерно с реалните физически възможности на организма. Но никой няма да се откаже. Защото това би означавало поражение. А поражението, на петнайсет, е по-страшно от алкохолно натравяне.

След ментата преминахме на водка. На втората чаша вече се наложи новодошлият абитуриент да ни налива, тъй като ръцете ни бяха загубили всякакво доверие една в друга. Тоалетната се намираше на горния етаж и с всяка изминала минута пътят дотам започваше да прилича все повече на преход през Стара планина. Краката ни тежаха, главите ни водеха собствен философски дебат за природата на реалността, но въпреки това героично продължавахме. На моменти с помощта на баткото успявахме да се изкачим до горе и да се върнем живи.

И най-важното – към изпиването на бутилката водка никой още не беше повръщал. Това, в очите на младия мъжки мозък, се броеше за олимпийско постижение.

Оттук нататък историята преминава в режим „частичен преразказ“, защото спомените ми са откъслечни, а някои вероятно организмът ми е изтрил от милост.

Докато геройски „ближеше“ уискито, другарят ми по чашка внезапно изрече съдбоносната фраза:

-Някой да ми подаде кофа веднага!

Първата ми мисъл беше напълно логичната:

„Йес! Показах ли ти кой пие повече!“

Само че тези думи останаха в главата ми. На глас излезе единствено:

-И аз искам кофата, бе, брат…

Следващите секунди бяха като сцена от нискобюджетен екшън филм. Като домакин получих честта кофата първо да стигне до мен. Подпрях я на стъклената маса и тъкмо понечих да се превърна в легендарния капитан Драйфус, когато кракът на масата поддаде. Цялата конструкция се свлече пред невярващите ни погледи, повличайки след себе си и тонколоната, закачена на стената.

Броени секунди по-късно другарят ми, сражаващ се с мен за свещената кофа, падна по очи до останките от масата и застина драматично като войник в исторически филм.

Оттам нататък – пълна тъмнина.

Събудих се на следващата сутрин прилежно завит в леглото си. Само че светът около мен беше подозрително… черен. Не метафорично. Буквално. Бая пъти съм викал Боата, явно.

Първата ми мисъл беше:

„Господи, моля те, нека е било сън…“

Станах бавно, придържайки се за всяка възможна стена, и величествено слязох към долния етаж. Там ме посрещна абитуриентът, облечен в моя пижама, ядящ печено зеле директно от тавата на майка ми и гледащ Телевизия Планета без звук – картина, която спокойно можеше да бъде изложена в музей на постсоциалистическия сюрреализъм.

И въпреки ужаса, който ме беше обзел, погледнах към кухнята и веднага разбрах нещо много важно:

Нищо не беше сън.

И може би точно в това се крие магията на първото истинско напиване. Не в алкохола, не в махмурлука и дори не в щетите по мебелите. А в онзи велик момент на сутрешно осъзнаване, когато стоиш насред апартамента като ветеран от война, гледаш падналата маса, кофата до дивана и приятеля си в чужда пижама, и разбираш две неща:

Първо – вече официално си пораснал.

И второ – никога повече няма да смесваш мента с водка… Поне до следващия петък.

Сподели за здраве и пари!