Има едно много специално чувство, което човек изпитва сутринта след тежко напиване. Не говоря за махмурлука – той е просто физическото проявление на вчерашната глупост. Говоря за онзи дълбок, философски срам, примесен с благодарност, че все още си жив, че никой не е в ареста и че по чудо апартаментът още фигурира в кадастъра.
– Извинете, може ли да ми кажете как най-бързо да стигна до болницата?
– Много лесно! Отиваш пред централната дискотека и викаш с пълно гърло: „Голфът е най-тъпата кола, а винкелът става само за скрап!“... Изобщо не се притеснявай за посоката, линейката сама ще дойде да те вземе!
#перник #най-добрите #кр...
След онази злополучна нощ на двадесет и четвърти май животът и на трима ни категорично не беше същият. Моят боен другар все пак възкръснал в ранните часове на следващия ден и отговорният абитуриент му извикал такси. С доста мъка успял да го качи вътре, за огромно нещастие на таксиджията, който бил видимо погнусен както от външния му вид, така и от общото му състояние. След този ден петнайсетгодишното момче се отказа от алкохола и поне към момента на писане на тези редове не е близвал и капка, което, честно казано, е най-смисленото решение, излизало от онази вечер.
Въпреки неуморимите ни опити – основно на баткото, поради обясними причини – да оправим поне част от нанесените щети, успехът беше меко казано символичен. Отчаяният ми опит:
„Мамо, вчера ядох много лют сандвич и повръщах неконтролируемо… Също така някой недоброжелател е вилнял в кухнята…“
се оказа изненадващо неубедителен. Така този ден остана гравиран с главни букви в личната ми история.
Аз, за съжаление, нямах късмета да се отвратя чак толкова от алкохола. Напротив – към днешна дата нямам никакъв проблем с уискито, харесвам ментата и съм върл фен на водката. Тези две неща логично доведоха до метаморфозата на едно младо и неопитно лъвче в горд българин, доказал се поне на три морета и няколко квартални кръчми.
И както е в реда на нещата – дойде денят, в който ролите се обърнаха.
Типично по нашенски, действието се развиваше на празненството по случай достигането ми на достолепната възраст от осемнайсет години. Или, с други думи, броени часове преди първото ми гласуване – моментът, в който държавата официално решава, че вече си достатъчно зрял да определяш бъдещето ѝ, въпреки че предната вечер си пил шотове „Мента с Малибу“.
Всичко започна както си трябва – седем човека у нас, три каси бира, бутилка Малибу и бутилка Мента, от които, между другото, стават брутални шотове. Пробвайте вкъщи. Или по-добре недейте. Този път поне не бяхме пропуснали храната и разполагахме с пица с размерите на масата.
След като културно и безаварийно преминахме първата фаза на вечерта, изпратихме част от компанията и посрещнахме останалата такава за фаза номер две – дискотеката.
Както подобава, имахме резервирано сепаре точно до сцената на най-новата чалготека в Русе, удобно разположена на две минути пеша от нас. Влязохме безпроблемно и беше време същинското парти да започне. Около два през нощта отидох да си наплискам лицето с вода пред тоалетните – класически ход на човек, който се опитва да убеди себе си, че „още е добре“. Докато правех това, чух зад себе си шум от разлята течност, последван от драматично подхлъзване и тежко падане, гарнирани с тихи хлипания и стенания.
Първоначално, все още с гръб, ме изби на див смях.
После се обърнах.
И съжалих.
Един от най-близките ми приятели лежеше безпомощно на земята като герой от възрожденска картина. Христо Ботев е описал нещо подобно преди години:
…Потънал в кърви, лежи и пъшка…
… очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!…
Заех се моментално с вдигането на моя човек, което никак не беше лесно – габаритите му бяха сходни с моите: около метър и осемдесет и пет и над осемдесет килограма полу живо тегло. С доста зор успях да го изправя и да го завлека до празна кабинка, преди навалицата от любопитни пияндурници да е станала прекалено голяма.
За щастие пристигна и друг човек от компанията, който също имаше нужда от „рестарт“, но при него системата проработи бързо – влезе, излезе и беше като нов.
Оказахме нужната помощ на нашия юнак и когато преценихме, че вече е позакрепен, го домъкнахме обратно до сепарето, сложихме го да легне и решихме, че кризата е овладяна, само че животът обича да наказва подобна самоувереност.
Десетина минути по-късно нашият герой започна да си излива душата върху коженото сепаре – буквално и емоционално (до колкото състоянието му го позволяваше). Хората около нас започнаха да се струпват, охраната дойде и поиска да го изкара навън, но ние, като истински приятели, поехме политическата отговорност.
С много мъка го извлякохме пред дискотеката.
И тук е моментът да кажа: да живеят айфоните!
Благодарение на Face ID успях да отключа телефона му и да се свържа с родителското тяло, тъй като никой от нас не знаеше адреса му. Да, по време на този никак не лек процес телефонът и ръката ми бяха залети с определени течности, но важното е, че успяхме.
Когато родителското тяло пристигна, аз и третото момче натоварихме героя в колата, качихме се до него и впоследствие го стоварихме директно в леглото му. Извинихме се на майка му за безпокойството и… като истински професионалисти се върнахме обратно да си допием.
Колкото и нелепо да звучи, точно в такива безумни вечери човек разбира какво всъщност означава приятелство. Не в наздравиците, не в снимките и не в шумните истории на следващия ден, а в момента, в който влачиш приятеля си през половин Русе в два през нощта, миришещ на алкохол и житейски грешки, и въпреки всичко си казваш:
„Е, поне има какво да разказваме.“
И така, някъде между счупената стъклена маса, кофата на раздора, такситата на позора и героичните евакуации от чалготеки, неусетно минаха три години. Странното е, че човек изобщо не разбира кога точно пораства. Не става изведнъж, няма фанфари, няма мъдър старец, който да ти връчи сертификат „Вече си възрастен“. Просто един ден осъзнаваш, че вече не си момчето, което лежи до падналата тонколона и се чуди дали ще оцелее до сутринта. Станал си човекът, който държи кофата, отключва телефона с Face ID, говори с майки по телефона и обяснява на охраната: „Спокойно, наш човек е.“
И в това има нещо едновременно тъжно и ужасно смешно.
Защото животът много обича да сменя ролите. Вчера ти си бил товарът, днес си логистиката. Вчера някой е носил теб по стълбите, днес ти влачиш другия, докато той философства върху саксия пред блока. И колкото и да ни се иска да вярваме, че с възрастта и опита ставаме по-разумни, истината е, че просто започваме да вършим същите глупости малко по-организирано.
Но ако има нещо, което научих през тези години, то е следното: човек не помни спокойно изпитите, тихите вечери и дните, в които всичко е било наред. Помни хаоса. Помни абсурдите. Помни приятелите си в най-нелепите възможни състояния. И най-вече помни хората, които са останали до него, когато вечерта отдавна е спряла да бъде забавна.
Така че, колкото и щети да са нанесли тези години върху черния ми дроб, психиката и семейните мебели, не бих ги заменил за нищо. Защото младостта сигурно не е в това да не падаш, а в това след всяко падане да има кой да те вдигне… или поне да те натовари внимателно в таксито.
Сподели за здраве и пари!
Коментари