Има моменти на особено геройство, за което никой не те подготвя в живота. Не е свързано нито с плащането на сметки, нито с първата работа, нито дори с опита да си оправиш режима след тридневен купон. Истинската смелост идва в момента, в който осъзнаеш, че след десет минути ще трябва да излезеш пред пълна зала, облечен с къса черна пола, миниатюрно топче и хартиени зъби, за да имитираш Фреди Меркюри. И най-страшното е, че в един момент мозъкът ти престава да пита „Защо?“ и започва да се интересува единствено дали полата няма да се скъса още на първия клек.
Последен виц в haha.bg
Голямата акула учи малката как да яде удавници.
-Значи, първо правиш един голям кръг около удавника. После стесняваш и правиш по-малък кръг. След това се гмуркаш, минаваш под него и му заставаш зад гръба му и го изяждаш.
Малката акула се замислила и питала:
- Добре де, а не може ли направо да му застана зад гъба му и да го изям?
Майка му отговорила...
„Като две капки вода“ е едно от най-яките предавания в родния телевизионен ефир и го казвам съвсем отговорно. Тук не става въпрос за рейтинг, суми или цифри, а за простото удоволствие да седнеш в понеделник вечер и да гледаш с детски интерес какво ще се случи. Разбира се, като почитател на предаването, въпреки трагичната липса на певчески умения от моя страна, неведнъж съм се поставял мислено на мястото на участниците и съм се чудел какво ли всъщност е да имитираш някого пред публика.
Е, покрай интереса ми към сцената и театралното изкуство попаднах на място, където ми се наложи да подготвям вечерно шоу с точно тази идея – пресъздаване на музикални персонажи и скечове. Тъй като бяхме бая народ, ни разпределиха по екипи и аз, заедно с още няколко мои връстници, получихме задачата: „Като две капки вода“, с няколко часа за подготовка.
До този момент всичко беше супер, след което настана време всеки да разбере каква точно ще е задачата му.
-Сред нас има един човек, който изявено се занимава с театър. Няма да го назовавам – само ще го погледна…
Това бяха думите, след които започна моят личен психологически трилър.
-Няма да се лъжем – вашият екип, или по-точно един човек от него, изтегли късата клечка. Пак няма да го назовавам – само ще го погледна…
В този момент усещах погледите на всички в залата върху себе си. Някои хора изпитват сценична треска. Аз изпитвах чувството, че съдбата ми подготвя нещо много, много нередно.
-Жорка, слушал ли си Queen? Песента „I Want to Break Free“ позната ли ти е?
Първоначално избухнах в смях. После си казах, че всъщност не е чак толкова страшно. Все пак съм пускал прахосмукачка през живота си – колко зле може да бъде? Единствената утеха за зрителите беше, че нямаше да ме карат да пея. Задачата беше да докарам движенията и специфичните жестове на Фреди, а останалото да мине на липсинг.
Всичко обаче стана една идея по-притеснително, когато разбрах, че ще трябва да изляза на сцената с къса черна пола, миниатюрно розово топче и два внушителни балона под него. Тогава вече осъзнах, че изкуството наистина изисква жертви, най-вече от страна на достойнството.
В интерес на истината обаче бях сравнително спокоен. Имах някакъв сценичен опит и не се притеснявах нито от задачата, нито от идеята „да бъда гей на сцена“. Единственият реален проблем беше убийствено краткото време за подготовка, тъй като трябваше да участвам и в още един скеч. Но, както е известно в театъра, паниката е просто част от загрявката.
Гримьорната пък беше отделен спектакъл. Представете си трима души, които се опитват да облекат женска пола размер М и късо потниче S/M на осемдесеткилограмов младеж, висок метър и осемдесет и осем. Имаше пот, напрежение и моменти, в които физиката категорично отказваше да съдейства. След дълга битка с текстила обаче успяхме. Поставих хартиените зъби, сложих перуката, взех метлата на чистачката и бях готов за екшън.
Преди да изляза, се извиних мислено на Фреди за това, което предстои да се случи. После дръпнах завесата и изскочих на сцената.
Публиката полудя!
А аз, застанал насред прожекторите, с метла в ръка и пола, бореща се за живота си, осъзнах нещо много важно – понякога най-нелепите ситуации се превръщат в най-хубавите спомени. И честно казано, ако човек поне веднъж не е рискувал да се изложи грандиозно пред публика, значи изобщо не е живял както трябва.
От онази вечер насам гледам „Като две капки вода“ с коренно различни очи. Преди си мислех, че участниците просто се забавляват, пеят, танцуват и от време на време се излагат национално в праймтайма. Сега вече знам истината. Това не е просто телевизионно предаване. Това е психологическа подготовка за оцеляване. Защото всеки мъж може да е минал през много неща в живота си, но ако не е обувал дамски сценичен костюм два номера по-малък, докато някой му лепи мустаци и му обяснява „дай повече енергия“, значи още не е видял истинския ужас.
След моите пет минути като бюджетен Фреди Меркюри осъзнах, че да имитираш легенда пред публика изобщо не е лесно. Особено когато едновременно трябва да пазиш ритъм, достойнство и полата си от това да се превърне в национален скандал. Но пък има нещо велико в цялата работа.Точно в такива абсурдни моменти човек разбира колко освобождаващо е да спреш да се взимаш толкова насериозно. А ако успееш и да разсмееш хората по пътя – значи шоуто си е струвало.
Коментари