Парите не купуват щастие. Ама 50 евро са си 50 евро.

И могат да купят една торба с продукти или да платят част от сметката за ток, известно количество гориво. Както и краткото усещане, че някой някъде се е сетил за теб. „Инфлационният чек“ от 50 евро за хора от уязвими групи, сиреч под линията на бедност. Линия, която звучи като очертание с тебешир – от едната страна си беден, от другата… вероятно пак си беден, но статистически по-приемливо.

Когато на човек не му стигат парите, казваме, че трябва да си прави сметката. Да се лиши от нещо. Да не живее над възможностите си. Когато на държавата не ѝ стигат парите, казваме, че има бюджетен дефицит. Ако кажеш, че си похарчил повече, отколкото си изкарал, близките започват да ти дават акъл. Ако кажеш, че си реализирал дефицит, вече звучиш като почти икономист.

У нас еднократните помощи са много актуални. Превръщат се в постоянен метод за справяне с непостоянно растящи проблеми. Цените се вдигат – помощ. Горивото поскъпва – компенсация. Доходът не стига – добавка. Нкарая бюджетът не стига – дефицит.

Парите тръгват от хората към държавата, после държавата връща част от тях на хората и всички заедно обсъждаме колко струва операцията.

Бедният знае точно колко не му достига. При държавата първо трябва да уточним какво е точно, кога не ѝ е достигнало и в коя година е най-удобно да го запишем, за да обвнимим другите.

Може би затова думата „компенсация“ е толкова успокояваща. Тя не обещава да реши проблема, но признава, че той съществува и предлага „поне нещо“ срещу него.

А пък нас си ни бива да решаваме дългосрочни проблеми с еднократни решения. После се изненадваме, че проблемите се връщат.

За негово величество автора: Мартин Димитров

Кажи нещо за себе си с няколко думи - да знаем.