Последен 15-ти септември

Сподели за здраве и пари!

Ето че дойде.

Последният 15 септември.

Последният път, в който ще застана пред училището с физиономията на човек, който още официално е ученик и все още има право да обвинява за всичко системата, учителите, съучениците и при нужда – ретроградният Меркурий.

Все още не мога напълно да го възприема. Кога минаха 11 години? Кога успях да прекарам цели 7 от тях в Математическата гимназия в Русе? Кога от онова малко дете, което тръгваше на училище с раница, по-голяма от него, стигнах до момента, в който аз самият ще стоя пред цялото училище и ще водя откриването на последната си учебна година?

И най-важният въпрос:

Кога училището реши, че съм достатъчно голям, за да ме пусне навън, защото аз лично не съм подписвал подобно съгласие.

Като малък си представях 12. клас като някакъв ученически рай. Последни домашни. Последни отсъствия. Последни забележки. Последни контролни. Последно ставане в 7 сутринта. Последно влизане в час с надеждата учителят да не е забелязал, че си закъснял.

В представите ми това трябваше да бъде най-свободната година от живота ми.

И технически ще бъде.

Само че тогава не знаех, че свободата идва в комплект с кандидатстудентски изпити, матури, документи, квартири, наеми, сметки, местене в друг град и онази прекрасна житейска концепция, наречена:

„А сега си плащай сам.“

Като малък нямах търпение да стана възрастен.

Сега, когато моментът наближава, бих искал да проведа сериозен разговор с детската версия на себе си.

Бих го хванал за раменете и бих му казал:

„Готин, няма нужда да бързаш.“

„Но аз искам да съм голям!“

„Не искаш.“

„Искам!“

„Не искаш.“

„Искам да живея сам!“

„Чудесно. А знаеш ли колко струва токът?“

И тук разговорът приключва.

Защото едно е да искаш свобода.

Друго е да разбереш, че свободата означава сам да си купуваш тоалетна хартия.

А аз акам бая…

Нещо, което на 10 години не оценяваш достатъчно.

Но въпреки този леко плашещ сблъсък с реалността, има едно нещо, което започвам да осъзнавам все по-силно – ще ми липсва училището.

Ще ми липсват онези напълно безсмислени, но по някакъв начин безценни моменти, които сега приемаме за даденост.

Ще ми липсва пушалнята.

Не защото е някакво културно средище, а защото там всяко междучасие се провеждаше най-важният ученически форум в България.

Там се обсъждаше всичко.

Кой с кого се е разделил.

Кой кого е харесал.

Кой какво е казал.

Кой ще бъде изпитан.

Кой няма домашно.

Кой има домашно, но го е преписал от другия, който също го е преписал от трети, който пък го е взел от интернет.

Тоест – научен обмен.

Ще ми липсва и госпожата по математика да побеснява, когато целият клас е успял да препише едно и също грешно домашно.

Това винаги ме е впечатлявало.

Има нещо изключително красиво в колективната ни способност да сгрешим по абсолютно идентичен начин.

Един човек да сбърка – грешка.

Десет души да сбъркат – подозрително.

Целият клас да предаде една и съща грешна задача с една и съща грешна формула?

Това вече е демокрация.

Ще ми липсва и онова прекрасно ученическо усещане, в което си забравил тениската за физическо и започваш да обикаляш различните съблекални, сякаш извършваш международна операция по контрабанда на наркотици:

„Брат, имаш ли резервна?“

„Не.“

„А някой?“

„Питай осми клас.“

И така – седем минути преди часа по физическо ти вече имаш логистика, по-сложна от тази на голяма транспортна компания.

Ще ми липсва и паническото търсене на вратовръзка в последния възможен момент.

Това също е специфично ученическо изживяване.

Човек знае от началото на годината, че трябва да носи вратовръзка,но започва да я търси три минути преди да влезе в конкретен час.

Разбира се, тогава вече не търсиш – тогава ловуваш.

Отваряш шкафове.

Чанти.

Чекмеджета.

Питаш съученици.

Звъниш на майка си.

В един момент си готов да предложиш бартер на портиера.

„Имам две евро и половин сандвич. Дай вратовръзката.“

А всичко това се случва под зоркия поглед на училищния цербер, който те вижда от другия край на коридора и още преди да си успял да измислиш оправдание, вече знае, че си без униформа, без вратовръзка и вероятно без бъдеще.

И въпреки че тогава тези моменти изглеждат досадни, сега започвам да осъзнавам колко много ще ми липсват.

Ще ми липсва дори звънецът.

Онзи прекрасен звук, който в продължение на 11 години беше способен да предизвика у мен по-силна емоция от любовно съобщение.

Звънецът бие и човекът моментално разбира смисъла на живота.

Не защото е научил нещо.

Просто защото часът е свършил и може да се диша.

Като се замисля, училището всъщност ме е научило на страшно много неща.

Не само на математика, литература, физика, химия и останалите дисциплини, които са ми помогнали да разбера колко много не знам.

Научило ме е и на социални умения.

Научило ме е как да оцеляваш, когато си неподготвен.

Как да изглеждаш уверен, когато нямаш никаква идея какво става.

Как да кажеш:

„Госпожо, аз всъщност знам материала, просто в момента не мога да го възпроизведа.“

Което в превод означава:

„Нищо не знам, но се надявам да оцените усилието.“

И точно когато започвам да осъзнавам колко много неща остават зад мен, ме обзема и едно друго особено чувство – благодарност.

Доста странно чувство за човек като мен, защото благодарността изисква да призная, че не съм стигнал дотук напълно сам, а аз обичам да се правя на самодостатъчен.

Истината обаче е друга.

Има страшно много хора, на които трябва да благодаря.

Например на чистачките в училище, които през годините са ми помагали да откривам безкрайните си забравени вещи по различни кабинети.

Понякога се чудя какво изобщо не съм забравил.

Тетрадка?

Химикал?

Тениска?

Здрав разум?

Вероятно всичко по малко.

Благодарен съм и на госпожата по физика, която по някакъв начин успя да ме доведе до края на гимназиалното ми образование.

Това не е просто професионално постижение.

Това е подвиг.

Благодарен съм и на госпожите по химия, които също участваха в тази сложна международна мисия.

Ако някой ден получат медал за педагогическо търпение, настоявам да бъде написано:

„За заслуги към завършването на Георги Рашков.“

Благодарен съм на класните ми ръководители, които по един или друг начин са били до мен през годините.

Защото да ми бъдеш класен ръководител вероятно е било като да отглеждаш котка.

Само че котката поне не организира събития, не пише глупости, не забравя вратовръзки и не задава въпроси пет минути преди крайния срок.

Всъщност, като се замисля, котката ми е по-организирана от мен.

Тя има няколко задачи:

Да яде.

Да спи.

Да унищожава нещо.

И да гледа с презрение всички останали.

И си я изпълнява перфектно.

Аз за 11 години така и не успях да постигна подобна ефективност.

Но най-вече съм благодарен на родителите си.

Нещо, което не признавам особено често, защото все пак имам репутация за поддържане, но съм им истински благодарен за всичко, което са направили за мен.

За търпението.

За подкрепата.

За това, че са ме оставяли да пробвам различни неща.

За това, че са били до мен дори когато идеите ми са звучали като нещо, което нормален човек би спрял още на етап „Абе, сигурен ли си?“.

А повярвайте ми – не съм никак лесна личност.

Аз самият понякога не знам как да се издържам.

Представям си родителите ми как са гледали някои мои решения и са си казвали:

„Добре.“

Пауза.

„Нека го направи.“

Още една пауза.

„Ние после ще оправяме.“

И вероятно точно това е родителската любов.

Да гледаш как детето ти доброволно ще се блъсне в стена и да си достатъчно мъдър да не му кажеш:

„Аз ти казах.“

Поне не веднага.

И сега, в навечерието на 12. клас, когато пиша тези редове, започвам да разбирам нещо, което възрастните от години ми повтарят.

Ученическите години наистина са едни от най-хубавите.

Разбира се, когато си ученик, не го разбираш.

Докато си в училище, мечтаеш да излезеш.

Когато излезеш, започваш да мечтаеш да се върнеш.

Човешкият мозък е изключително интересен орган.

В момента, в който получи това, което е искал, започва да иска предишното.

И така ще се случи и с мен.

Сега мечтая за свобода.

След няколко месеца вероятно ще мечтая някой да ми каже:

„Георги, утре няма да имаш първи час.“

Само че вече няма да има кой да го каже.

Ще има лекции.

Сметки.

Квартира.

Изпити.

Кафе.

Още кафе.

И вероятно в някакъв момент ще стоя в кухнята, ще гледам една сметка за ток и ще си спомням с умиление за най-големия проблем в училище:

„Госпожата ще разбере ли, че не съм си написал домашното?“

Тогава ще осъзная, че това е било луксозен живот.

Защото в училище най-голямата ти финансова грижа е дали имаш два лева за закуска.

Като студент вече ще се чудиш дали имаш два лева за съществуване.

Но въпреки страха от всичко предстоящо, има нещо прекрасно в това, че съм на финалната права.

Още една година.

Още един 15 септември.

Още една година, в която мога да бъда ученик, преди официално да започна да се преструвам, че знам какво правя с живота си.

Ще се опитам да я изживея както трябва.

Да се посмея.

Да се видя с хората, с които сме израснали заедно.

Да се възползвам от последните моменти, в които най-сериозният ми проблем може да бъде контролно по математика.

Да запомня колкото се може повече от тези дребни, абсурдни и на пръв поглед незначителни моменти, които след време вероятно ще се окажат най-ценните.

И затова от сега се извинявам на родителите си.

И на новата ми класна.

И на всички учители.

Защото имам чувството, че тази последна година няма да мине напълно спокойно.

Не знам защо.

Просто някакъв вътрешен инстинкт ми подсказва.

Но те ще ми простят.

Надявам се.

В крайна сметка те са преживели и предишните 11 години.

Какво може да стане за една?

Ако трябва да обобщя всичко, вероятно най-странното в последния 15 септември е, че за първи път не го чакам с нетърпение да свърши.

Преди всеки 15 септември броях колко остава до лятото.

Сега за първи път ще броя колко остават до края.

И това е доста тъжно.

Защото в един момент разбираш, че не ти липсват уроците.

Не ти липсват домашните.

Не ти липсват контролните.

Не ти липсва ранното ставане.

Липсват ти хората.

Липсва ти чувството, че всеки ден има къде да отидеш.

Липсва ти онова безумно ежедневие, в което можеш да прекараш шест часа с едни и същи хора и въпреки това да имаш какво още да им кажеш.

Липсват ти дори нещата, които си мразил.

Защото времето има отвратителния навик да превръща досадното в носталгично.

И някой ден вероятно ще се върна пред това училище.

Ще застана пред сградата.

Ще погледна прозорците.

Ще си спомня пушалнята, съблекалните, вратовръзките, домашните, смеха, караниците, учителите и всички онези хора, с които сме израснали.

И вероятно ще си кажа:

„Ебаси, било е хубаво.“

Само че тогава вече няма да мога да се върна.

Затова тази година имам едно единствено задължение.

Да не я проспя.

Да не чакам да свърши.

Да не се чудя кога ще дойде следващият етап.

Защото за първи път осъзнавам, че този етап всъщност си заслужава да бъде изживян.

След това ще има университет.

Друг град.

Нови хора.

Нови проблеми.

Нови сметки.

Нови опити да изглеждам като човек, който знае какво прави.

И вероятно същият аз.

Само че с по-малко пари и повече самочувствие.

А котката, предполагам, ще остане единствената стабилна институция в живота ми.

Тя ще продължи да ме гледа с онзи поглед, който казва:

„Ти си тръгваш да учиш? Добре. Само не забравяй кой всъщност плаща наема.“

И може би точно това е порастването.

Не моментът, в който навършваш 18.

Не моментът, в който завършваш училище.

А моментът, в който разбираш, че времето не те пита дали си готов.

Просто минава.

11 години минаха така.

7 от тях в Математическата.

И сега остава една.

Един последен 15 септември.

Една последна година.

Една последна възможност да бъда ученик, преди животът официално да ми каже:

„Добре, Георги. Стига толкова. Оттук нататък оправяй се.“

И аз, разбира се, ще отговоря:

„Добре.“

Ще се усмихна.

Ще си сложа вратовръзката.

Ще се кача на сцената.

Ще открия учебната година.

И после ще се прибера вкъщи и ще започна да се чудя как, по дяволите, се попълва документ за кандидатстване.

Защото едно е сигурно:

Може да съм готов да напусна училището… Но училището очевидно още не е готово да ме пусне.

Сподели за здраве и пари!