Справедливост в Слънчев Бряг

Има нещо много красиво в това да вярваш в кармата – особено след третата водка, когато вече си убеден, че Вселената лично следи живота ти и си води бележки като класна ръководителка.

„А-а-а, значи миналата седмица се подигра на приятеля си, че го върнали от дискотека? Добре. Ще видим ти как ще се обясняваш на охрана в Слънчев бряг в 2:37 през нощта, докато държиш декларация без химикал.“

Много хора казват, че животът не бил справедлив. Че добрите страдали, а лошите карали джипове с тъмни стъкла и слушали сръбско в центъра. И аз дълго вярвах в това… докато една лятна вечер в Слънчев бряг не осъзнах, че Господ може и да не слиза често на Земята, но охранителите по дискотеките със сигурност са неговите най-активни служители.

Миналото лято с група приятели отидохме на море.

Класическият български мъжки алкохолен туризъм – шест момчета, една евтина вила, три тонколони, нула женско присъствие и бюджет, който би разплакал дори студент по философия. Настроението беше отлично. Времето – пивко. Самочувствието – неоправдано високо.

Настанихме се, хвърлихме сака по стаите и веднага тръгнахме към магазина.

Тук е моментът да кажа, че когато група млади мъже пазаруват за море, те не пазаруват храна. Те пазаруват за „оцеляване“.

Замразени пици. Чипс. Бира. Още бира. Нещо зелено за украса. И една бутилка вода, която стои в хладилника три дни като морален компас.

Проблемът дойде, когато се прибрахме и установихме, че вилата няма фурна.

Тишина.

Онази специфична мъжка тишина, в която шест човека гледат две торби с пици и колективно осъзнават, че никой не знае как функционира реалният живот.

Тук съдбата реши, че е мой ред да блесна.

Рових из шкафовете и открих парти-грил, който вероятно е готвил кебапчета още при управлението на Тодор Живков. Кабелът му беше вързан с изолирбанд, копчето липсваше, а самият уред изглеждаше така, сякаш е преживял поне две евакуации и един пожар.

Но мъжът не е мъж, ако поне веднъж не каже:

„Спокойно, брат, знам какво правя“, без абсолютно никаква представа какво прави.

След час пот, псувни, токови удари и реплики от типа:

„Не я пипай с вилицата, бе, ще умрем!“

успяхме.

Пиците станаха. Даже хубави.

Гледаха ме така, сякаш лично съм донесъл огъня на човечеството. Бях готов за „Hell’s Kitchen“, но за съжаление още нямах години, за да кандидатствам.

Тук обаче стигаме до големия проблем.

Бях единственият непълнолетен.

А в Слънчев бряг това не е възраст. Това е бизнес модел.

Пред дискотеката имаше масичка с декларации. Истински олтар на българската младежка надежда.

Само че нямаше химикал.

Гениално.

Съседните магазинчета предлагаха химикал „под наем“ за 5 евро.

ПЕТ ЕВРО.

За тия пари химикалът трябваше сам да попълва декларацията, да ми пожелае приятна вечер и да ме изпрати с целувка по челото.

Но аз платих.

Защото младият човек е глупаво оптимистично същество. Вярвах, че инвестирам 5 евро, за да спестя 10 от рушвет на охраната.

Уви.

Подадох декларацията с гордостта на адвокат, представящ ключово доказателство по дело. Охраната я погледна, после мен и каза:

– Петнайсет евро.

– Ама… декларацията?

– Морето е, брат.

Нямаше как да споря с такава икономическа логика.

На следващата вечер вече бяхме подготвени.

Носехме собствен химикал. Даже го оставихме на масичката след нас като някакви алкохолни Робин Худ-овци.

Само че охраната ме позна.

– Абе, пич… нали се видяхме вчера?

Тази реплика ми струва още 5 евро.

В този момент разбрах, че в Слънчев бряг инфлацията е жива. И работи нощна смяна.

Но истинският връх на вечерта тепърва предстоеше.

По някакво чудо успях да завържа разговор с много симпатична кака от Ловеч.

Красиво момиче. От онези, дето те гледат две минути и автоматично започваш да говориш по-бавно, сякаш кандидатстваш за работа.

В един момент тя ме хвана за ръката и ме поведе към тоалетните.

Тук, драги читателю, всеки нормален мъж знае какво следва.

Или поне се надява.

Само че точно пред вратата се появи той.

Моят стар познайник.

Охранителят.

Сложи огромната си ръка пред мен като финален бос в компютърна игра и каза:

– Мъже в женската тоалетна не се допускат.

Момичето се опита да обясни, че просто искаме да поговорим.

Той беше непреклонен.

И тогава… нещо в мен прещрака.

Може би алкохолът.

Може би младостта.

Може би трисет и петте евро, които вече бях инвестирал в този човек.

Погледнах го и казах:

– Брат… аз те спонсорирам втори ден. От мъжка солидарност поне можеш да ми влезеш в положение.

Мълчание.

Какичката ме гледаше така, сякаш съм или най-смелият мъж на света, или най-големият идиот в комплекса.

Охраната също мълчеше.

Трийсет секунди.

После въздъхна и каза:

– Прав си, готин. Пич си. Влизай.

И тогава разбрах нещо велико.

Карма има.

Вселената връща.

Понякога не веднага.

Понякога през охранител с врат по-широк от моралните ти ценности.

Но връща.

Защото животът е странен баланс. Един ден плащаш 5 евро за химикал. На следващия съдбата ти отваря вратата към женската тоалетна като Моисей Червено море.

И ако това не е доказателство за висша справедливост, не знам какво е.

За негово величество автора: Georgi Rashkov

И ето - аз уча, тренирам, живея и глупости пиша, тъй както умея!