Литературата не е за зубъри

Има една особена представа за хората, които се занимават с литература. Според масовото въображение те трябва да бъдат леко прегърбени, бледи, да гледат тъжно през прозореца в дъжда и поне веднъж дневно да въздишат тежко над изстиналото кафе. Ако може и да миришат на библиотека. Животът обаче, за огромно съжаление на филолозите, рядко работи по толкова подреден сценарий. И точно затова реакцията, която получавам най-често, когато стане дума, че пиша, неизменно е една и съща:

„Ти пишеш? Не вярвам! Не изглеждаш на такъв човек!“

Занимавам се с литература от около три години и половина и това винаги ме е изумявало. За референция – имам атлетична фигура, цял живот съм се занимавал със спорт, ходя по футболни мачове и рядко пропускам партита. Нито приличам на човек, който страда по залези, нито нося шал през юли. Принципно всеки, който е слушал поне малко в час по литература, не би трябвало чак толкова да се изненадва от „писателската“ ми страна, но явно е време да обобщим нещата веднъж завинаги.

На гроба ми не слагайте вода,

На оня свят не искам да се мия,

Ако възкръсна нявга от пръстта,

То ще е за да се напия!

Пише Пеньо Пенев преди шейсет-седемдесет години. И това не е някаква случайна кръчмарска реплика, изречена в пет сутринта пред дюнерджийница, а част от литературното ни наследство.

Но Пеньо дори не спира дотук:

Когато цъфнат теменугите

и работите тръгнат зле,

еби им майката на другите

и гледай ти да си добре.

Еби им майката на другите

и в себе си утеха намери.

И ако в себе си утеха не намериш,

еби си майката и ти!

Та ще попитам съвсем искрено – онова свито момченце с очилата, което не излиза от тях, гледа филми по цял ден и играе компютърни игри – модерният еквивалент на детето, което не излиза от библиотеката – би ли му хрумнало подобно нещо? Защото, колкото и да не им се вярва на хората, големите поети рядко са били стерилни академични същества, хранещи се с тъга и правопис.

Самият Иван Вазов умира върху жена, бе хора.

А Петко Славейков спокойно пише:

Мене ма Господ такъв създади

Да ва обичам вси женски млади!

Да ва побутвам,

Да ви хортувам,

И навремене да ви целувам!

И не, това не е забравен фолклорен лаф от маса в механата. Това е литература. Истинска, жива, човешка литература.

Ако пък излезем извън пределите на майка България и погледнем към така идеализираната Европа и Америка, Чарлз Буковски е може би най-крещящият пример за поет в пълния смисъл на думата. Алкохол, жени, комар, мръсни квартири и гениални текстове. „Записки на стария мръсник“ и „Жени“ и до днес се четат като топъл хляб от хора, които търсят истинското, а не подреденото.

Марк Менсън дори го описва брилянтно в „Тънкото изкуство да не ти пука“:

Чарлз Буковски е бил алкохолик, женкар, неизлечим комарджия, грубиян, дребнав задник, пълен безделник и в най-лошите си дни – поет.

И може би точно там е разковничето. Истинските автори не са хора, откъснати от живота. Напротив – те обикновено са се хвърляли в него с главата напред. Пили са, обичали са, грешали са, страдали са, правили са безумия и чак тогава са сядали да пишат за тях.

Така че, моля ви, нека спрем да затваряме поетите и писателите в тесния шкаф на днешните „зубари“. Литературата никога не е била създавана само от хора, които стоят тихо в ъгъла. Понякога най-добрите стихове се раждат точно след шумната вечер, последната цигара и онова велико решение:

„Айде, по още едно!“

За негово величество автора: Georgi Rashkov

И ето - аз уча, тренирам, живея и глупости пиша, тъй както умея!