Гарнизон с „преспиване“

Петък, 10 ноември 1989 г., около 18:05 ч. Град София, България.

По това време все още бях войник в едно поделение край София. Онази вечер с моят приятел Пепи взехме „гарнизон с преспиване“ — за да се видим с нашите момичета. Едната от тях бе внучка на известна партийна ръководителка и живееше в малък блок в квартал Лозенец, в един от онези затворени комплекси, където не стъпваш, без да те огледат добре, без да знаят кой си и какво правиш там.

Кварталът на номенклатурата — с охрана, шофьори и имената на партийни легенди, известни в цялата страна, изписани с големи букви по домофоните. Имена, пред които всички треперехме.

Качихме се по стълбите — двама войници в униформи, очакващи весел и страстен отпуск. Но точно преди да звъннем, съседната врата се открехна около два сантиметра. От тесния процеп се показа едно око и дуло на пистолет.

Знаехме, че там живее бабата на приятелката на Пепи — онази, която беше едно от имената, всяващи ужас сред народа.

„Кои сте вие?“ — гласът ѝ, остър и уплашен, раздра тишината на стълбището. Не беше просто глас — беше съскане на власт, която разбира, че умира и е ужасена.

Без думи се подразбираше: „Аз тази власт с чужда кръв съм я взела и само с кръв ще я изтръгнете от мъртвите ми пръсти.“

Замръзнахме в очакване на изстрели.

В този момент вратата на момичетата се отвори.

„Бабо, те са при мен!“ — извика Ива отвътре.

Влязохме, облени в ледена пот и вонящи на страх.

Телевизорът в ъгъла говореше със сух, безстрастен тон, който носеше усещане за катастрофа. Въздухът беше плътен и неподвижен, като пред буря.

„Свалиха Тодор Живков“ — каза Елица.

Новината ни простреля в упор.

Стаята бе притихнала като мавзолей. Ние с Пепи стояхме като вкаменени — софийски момчета, на които е ясно, че страхът вече е свършил, но не са сигурни, че е истина.

Веднага си дадох сметка — всеки момент могат да вдигнат всички поделения по тревога. Хванахме първото такси и отпрашихме обратно.

Докато пътувахме, гледах притихналия град и нощните му улици през стъклото. София изглеждаше същата — но дишаше различно. Сякаш за първи път от десетилетия някой беше отворил прозореца.

Тогава вярвах, че това е краят на страха.

Че сме излезли от мрака, че най-после ще имаме нормална, свободна държава.

Днес, трийсет и шест години по-късно виждам, че мракът си е същият. Само дето е някак си по-либерален и уж демократичен. Но отново мирише на страх — страх да не се загуби власт, платена с цената на хиляди невинни животи.

България се управлява от наследниците на онези същите всяващи страх имена — техните деца, внуци и възпитаници. Пак има „елит“, пак има обслужващ персонал и народ който оцелява на ръба но пълни джобовете на елита.

Само че сега се обслужва не партия, а система — по-елегантна, по-европейска и затова още по-коварна.

Тогава мечтаех да стигнем Европа — свободна, чиста, разумна.

Но днес и „Старата дама“ — вече прилича на онази България, от която бягахме.

Само че този път тоталитаризмът не носи шинел, а усмивка.

Нарича се либерализъм — и пак решава вместо нас кое е правилно, как да мислим, какво да казваме и кого да мълчим.

Пази се по-добре, защото вече не идва с пистолет.

Идва с грижа за доброто ти.

И отново иска да си благодарен.

Понеделник, 10 ноември 2025 г., около 11:30 ч. Град Атенкирхен, Германия

Дум. Спиро Сперов

Едуард Херман.

За негово величество автора: Дум. Спиро Сперов

Красив, умен, прилично дебел и в разцвета на силите си.