Красивите момичета

Сподели за здраве и пари!

Съществува много интересна теория, според която всеки мъж поне веднъж в живота си е бил използван от жена. Някои стигат до това прозрение след години терапия, други след три ракии и половина, а най-талантливите като мен – чак след като приключат цялата работа, платят сметката и дори благодарят за преживяването

Всъщност не е трудно за обяснение. Когато едно момче започне да общува с момиче, което е толкова извън неговата лига, че дори GPS-ът отказва да изчисли маршрут до нея, рационалното мислене изчезва. Изпарява се. Заминава на почивка в Гърция и не оставя координати за връзка.

Тогава мозъкът престава да работи като аналитичен орган и се превръща в отдел „Маркетинг и реклама“. Всяко нейно съобщение се анализира като дипломатическа телеграма.

„Здрасти :)“

Какво означава това?

Приятелите ти казват:

– Брат, няма нищо.

Ти:

– Не, не, вижте скобата. Усмивката е с една скоба. Това е интимна скоба. Тук има чувство.

После тя реагира със сърчице на стори.

– Брат, тя ме обича.

– Пич, качил си снимка на кученце.

– Именно. Тя обича и мен, и кучето.

Така започват големите трагедии в човешката история.

При мен съдбата беше решила да не си губи времето. Изпрати ми певица. И модел.

По-точно аз се появих при нея по работа, но това са маловажни подробности.

Момичето беше от онези създания, които те карат да се съмняваш дали въобще сте от един и същи биологичен вид. Косата ѝ се спускаше по-плавно от течението на Дунав през май. Усмивката ѝ можеше да накара човек доброволно да си смени политическите възгледи. Задникът ѝ те караше да го местиш от единия крачол в другия. А когато говореше, звучеше така, сякаш някой е разтопил мед, лукум и пролетно утро в една и съща тенджера.

С други думи – още при първия разговор бях загубил.

Само че не го знаех.

А няма по-опасен човек от този, който губи, но е убеден в точно обратното.

По това време водех подкаст. Истински. С микрофони, камери и самочувствие, което многократно надвишаваше броя гледания.

На нея ѝ предстоеше втори самостоятелен концерт.

От днешна гледна точка математиката е ясна като бял ден.

Тя имаше нужда от популярност.

Аз имах нужда от причина да си мисля, че съм специален.

Вселената просто ни беше срещнала като две идеално пасващи части от един и същи финансово неизгоден пъзел.

Реших да ѝ посветя цял епизод.

Не само това.

Отказах се от личния си хонорар.

Покрих хонорара на монтажиста.

Помагах с реклама.

Споделях публикации.

Разлепях плакати.

Разговарях с хора.

Убеждавах познати да посетят концерта.

Накратко – ако някой беше гледал ситуацията отстрани, щеше да реши, че аз съм мениджърът, а тя е международна поп звезда.

Но нека отбележим нещо важно.

Тя също ми помагаше.

Споделяше мои публикации.

Промотираше събитията ми.

Разлепяше плакати.

Затова дълго време бях убеден, че всичко е взаимно.

Което между другото е най-любимата дума на наивните хора.

 „Взаимно.“

Невероятна дума.

Почти толкова опасна, колкото „само един шот“ или „няма да закъснея много“.

Концертът мина.

Хората бяха доволни.

Публиката ръкопляскаше.

Аз сияех като току-що повишен стажант.

И точно тогава настъпи най-древният закон във Вселената:

Когато работата приключи, стажантът вече не е необходим.

Изведнъж разговорите станаха по-кратки.

Отговорите по-бавни.

Усмивките по-редки.

А ентусиазмът – почти изчезнал.

Тогава започнах да подозирам, че може би не съм бил главният герой в тази история.

Може би съм бил рекламната пауза.

Няколко месеца по-късно научих, че през голяма част от времето девойката си е имала друг човек до себе си.

И тук очаквате драматична музика.

Тъга.

Разбит герой.

Гледане през прозореца в дъжда.

Не.

Първата ми реакция беше:

„Ахаааа… Значи затова.“

След което започнах да се смея.

Не на нея.

На себе си.

Защото ако човек не може да се смее на собствените си глупости, значи е обречен да ги повтаря трезвен.

А това вече е сериозен проблем.

Истината е, че красивите жени не са магьосници.

Просто ние доброволно им даваме магическите сили.

После се чудим как са ни омагьосали.

Все едно да подариш на някого дистанционното за телевизора и после да се възмущаваш, че сменя каналите.

В крайна сметка не загубих чак толкова много.

Получих добър житейски урок.

Няколко забавни истории.

Една солидна доза опит.

И най-вече – материал за разказване години наред.

А това за един човек, който обича да пише, струва поне колкото един успешен романс.

Може би дори повече.

Защото любовните истории свършват.

Смешните истории остават.

А най-хубавите от тях започват точно с думите:

 „Няма да повярвате колко голям глупак бях…“

 

Сподели за здраве и пари!