Мексикански репортер

Сподели за здраве и пари!

Съществуват причини, поради които на хората им е забранено да пият алкохол по време на работа. Някои от тях са очевидни – пилотите трудно приземяват самолети след третата ракия, хирурзите не бива да играят на „тука има, тука няма“ с човешки органи, а шофьорите на градски транспорт по принцип е добре да различават спирките от витрините на мазагините.

До съвсем скоро смятах, че тези ограничения са леко преувеличени. После дойде една петък вечер в която съдбата реши лично да ми изнесе практически урок.

Юни месец е.

За хората от другите градове това означава начало на летният сезон.

За русенци е началото на оцеляването.

Това е онзи период от годината, в който асфалтът започва да излъчва собствено мнение по въпроса за глобалното затопляне, а комарите стават достатъчно едри, за да плащат данъци и да гласуват на избори.

Точно тогава започват и фестивалите.

Все пак ако ще страдаме от жегата, поне да го правим културно.

Случката се развива на откриването на фестивал за мода, театър и литература. С други думи – бяха се събрали хора, които четат книги, хора, които правят театър, хора, които носят дрехи за повече пари от месечната ми издръжка, и няколко случайни индивида като мен, дошли най-вече заради добрата компания,обещанието за безплатна напитка и поканата от организаторите.

Те от своя страна бяха решили вечерта да има дрескод.

Шапки.

Не просто шапки.

Колкото по-откачена и абсурдна беше шапката, толкова по-добре.

Имаше конкурс за най-оригинална такава.

Аз, като човек, който носи шапка веднъж на три години и то само ако навън има апокалипсис, нямах абсолютно нищо подготвено.

Организаторката ме погледна замислено, изчезна за минута и се върна с нещо, което спокойно можеше да служи за навес на семейство от четирима души.

Сомбреро.

Не шапка.

Сомбреро.

Огромно.

Истинско.

Такова, че ако го завъртиш по-рязко, съществува риск да събориш две маси и половин оркестър.

Точно тогава ми възложиха и задача.

Тъй като се познавах с местните медии и имах известен опит с репортерството, ме помолиха да се превърна в нещо от типа на „уличен репортер“. Трябваше да обикалям между масите, да интервюирам интересни гости, да задавам забавни въпроси и да събирам материал за рекламно видео на фестивала.

Звучеше лесно.

Дори престижно.

На практика приличаше повече на комбинация между журналистика, кардио тренировка и топлинен удар.

Тук обаче идва важният детайл.

Аз и операторът бяхме започнали да се черпим още преди началото на снимките.

Не защото сме безотговорни.

Заради поканите ни от шефовете бяхме възприемани като част от персонала и барът работеше в наша полза, а безплатният алкохол действа на българина така, както звънецът на Павлов е действал на кучетата.

Невъзможно е да останеш безучастен.

Първата бира беше за разхлаждане.

Втората беше за вдъхновение.

Третата беше за кураж.

След тях започнахме да измисляме оправдания.

В интерес на истината на мен алкохолът ми помогна.

Станах разговорлив.

Шегите ми започнаха да се струват смешни.

Хората започнаха да ми изглеждат интересни.

А и огромното сомбреро ми вдъхваше самочувствието на мексикански наркобарон с културни интереси.

Обикалях масите като истински професионалист.

Разпитвах модели.

Разпитвах актьори.

Разпитвах поети.

Разпитвах случайни хора, които просто се бяха объркали и бяха седнали на грешната маса.

Два часа.

Два часа под слънцето.

Два часа с микрофон в ръка.

Два часа с шапка, тежаща колкото малък автомобил.

Два часа изкуство.

Два часа журналистика.

Два часа пот.

После седнахме да прегледаме материала.

И тогава Господ реши да ни напомни, че има чувство за хумор.

Оказа се, че микрофонът не е бил свързан правилно.

Два часа интервюта.

Два часа разговори.

Два часа съдържание.

Два часа труд.

Имахме картина.

Прекрасна картина.

Холивудска картина.

Но звукът беше толкова компрометиран, че приличаше на запис от контакт с извънземна цивилизация.

Настъпи тишина.

Онази специална тишина, в която никой не говори, защото всички мислят едно и също.

„Няма начин.“

После проверихме пак.

Имаше начин.

Операторът пребледня.

Аз също.

Разликата беше, че аз носех сомбреро и изглеждах нелепо дори когато страдам.

Тогава осъзнах нещо много важно.

В театъра можеш да забравиш реплика.

В литературата можеш да пропуснеш запетая.

В модата можеш да се появиш с грешен цвят чорапи.

Но в журналистиката няма по-голям кошмар от перфектно интервю без звук.

Това е все едно да организираш сватба и да забравиш булката.

Все едно да направиш мусака без картофи.

Все едно да отидеш на абитуриентски бал без свирка.

Технически си там.

Но нещо фундаментално липсва.

И все пак вечерта не беше провал.

Защото покрай цялата тази трагикомедия осъзнах нещо друго.

Повечето хубави истории започват именно когато нещо се обърка.

Никой не разказва с години как всичко е минало по план.

Помним скъсаните декори.

Помним забравените реплики.

Помним счупените маси.

Помним падналите тонколони.

Помним интервютата без звук.

Защото точно те стават истории.

А историите са причината изобщо да се занимаваме с всички тези глупости.

В крайна сметка фестивалът мина прекрасно.

Хората се забавляваха.

Изкуството победи.

Барът също.

А аз си тръгнах с нов житейски урок.

Следващия път, когато някой ми каже да проверя микрофона предварително, няма да се правя на интересен.

Първо ще проверя микрофона.

После ще проверя пак.

И чак тогава ще започна да пия. Макар че, познавайки себе си, най-вероятно ще обърна реда.

Сподели за здраве и пари!