Игра на нерви – българинът срещу телевизора

Човечеството е изобретило колелото, открило е електричеството, изпратило е човек в Космоса и е създало изкуствен интелект. Българинът обаче отдавна е овладял нещо далеч по-впечатляващо – способността да управлява света, без да напуска хола си. Не са му необходими нито дипломи, нито специална подготовка, нито дори панталон. Достатъчни са един диван, нещо на градус и телевизор, който не знае какво го чака. Защото у нас всяка всекидневна е потенциален команден център, всяка кухня – щаб на кризисен мениджмънт, а всеки човек с дистанционно в ръка е само на няколко канала разстояние от това да оправи държавата, да спечели световното първенство и да възстанови справедливостта на планетата. Всичко това, без да се налага да става от мястото си, което е особено важно, предвид мащаба на задачите.

През годините българинът е развил редица забележителни способности, които спокойно биха могли да намерят място в учебниците по приложна психология, социална антропология и дребна битова враждебност. Когато срещне неправилно паркирана кола, той може да вдигне чистачките ѝ – своеобразно дипломатическо предупреждение, че следващият етап от преговорите може да включва гумите, боята и евентуално цялата концепция за автомобил. Когато детето му тръгва на изпит или за първия си учебен ден, задължително се излива менче или чаша с вода, за да му върви по вода. Същевременно, ако детето случайно се спъне още на входа, никой не поставя под съмнение ефективността на ритуала. Вероятно водата е била недостатъчно осветена, чашата не е била подходяща или някой от съседите е погледнал накриво.

Имаме и особен талант да заклеймяваме онлифенсърките като онлайн проститутки, докато паралелно с това им плащаме, за да продължават да съществуват. Получава се своеобразна икономическа симбиоза, при която моралното възмущение и абонаментът вървят ръка за ръка. Едната ръка сочи с укор към упадъка на обществото, а другата държи кур. Идилия. Ние сме хора с принципи, разбира се. Просто понякога принципите ни имат месечен абонамент, а осъждането на чуждия морал се оказва услуга с автоматично подновяване.

Сред всички тези способности обаче има една, която заслужава отделна научна дисциплина, държавно финансиране и поне една международна конференция с кетъринг. Това не е нищо друго освен умението ни да разговаряме с телевизора. Не просто да му говорим, а да го обвиняваме, да спорим с него, да му даваме нареждания, да го заплашваме и да го псуваме така, сякаш зад екрана седи лично отговорният за всички национални и международни катастрофи. И ако досега сме смятали, че телевизорът е средство за предаване на информация, явно сме пропуснали съществена подробност: в българския дом той е и опонент, свидетел, обвиняем, спортен анализатор, политически опонент и понякога единственият член на семейството, който не може да ни отвърне. Последното вероятно е основната причина да му се доверяваме толкова.

Тази способност е наистина уникална. За разлика от вдигането на чистачките, което изисква физическо присъствие, или от изливането на вода, което поне предполага минимална координация, разговорът с телевизора може да се осъществява от всякакво разстояние и във всякакво състояние. Не е необходимо дори да разбираме какво гледаме. Достатъчно е да имаме мнение, а това, както знаем, е ресурс, който в България не подлежи на изчерпване. Българи от всички възрасти водят най-разнообразни дискусии с домашните си телевизори, а понякога и с телевизорите в заведения, чакални и обществени пространства. Няма значение чия собственост е устройството. Щом на него се появи нещо, което не ни харесва, ние придобиваме моралното право да му обясним как трябва да бъде.

Разбира се, сред любимите поводи за подобен разговор са политиците. Те са истинско богатство за националната ни култура, защото ни предоставят възможност да упражняваме гласните си струни, да усъвършенстваме псувните си и да се чувстваме полезни, без да поемаме каквато и да било отговорност за резултата. Достатъчно е на екрана да се появи някой роден политик и уютната домашна атмосфера моментално се преобразява в извънредно заседание на Народното събрание, само че с по-малко протокол и значително по-цветен език.

Партийната принадлежност рядко има значение. В определени моменти всички партии успяват да постигнат нещо, което иначе би изглеждало невъзможно – национално единство. То от своя страна се изразява в това всички да си получат заслуженото, обикновено под формата на поредица от пожелания за здраве, късмет и други неща, които не са особено подходящи за официален стенографски запис. В този момент идеологическите различия изчезват, политическите пристрастия се размиват, а пред телевизора се издига една обща, надпартийна и напълно безпощадна позиция. Ние не сме нито леви, нито десни, нито центристи. Няма държави с главно Д, политици с главно П, или мир с главно М – всички дружно заслужават един с главно К!

Впрочем политическият коментар у дома обикновено започва с възмущение от поредното изказване и завършва с готова програма за национално възстановяване. За няколко минути сме успели да решим бюджетния дефицит, да реформираме съдебната система, да оправим здравеопазването, да подобрим образованието и да намерим виновника за всички проблеми от последните трийсет години. Понякога дори успяваме да открием виновника за проблемите от следващите трийсет. Единственото затруднение е, че никой не е записал решенията ни, а на следващата сутрин обикновено не си спомняме всичките. Нищо страшно. Ако държавата пак не върви, вечерта ще проведем ново заседание.

Особено впечатляваща е увереността, с която произнасяме присъдите си. Не са ни нужни документи, експертни оценки или достъп до информация. Две изречения от телевизионния репортаж са напълно достатъчни, за да изградим цялостна теория за намеренията на даден политик, финансовите му отношения, детството му и вероятната му роля в някакъв международен заговор. Ако водещият ни прекъсне любимия коментатор, вече сме готови да обвиняваме и него. Ако не го прекъсне, пак можем да го обвиним, че не задава правилните въпроси. Телевизията е сложна институция, но българинът има простичък критерий за качеството ѝ: добрата телевизия е тази, която потвърждава мнението му, а лошата е тази, която му пречи да бъде прав.

В такива моменти се ражда и любимата ни политическа фантазия – че ако само ни дадат възможност да седнем на мястото на управляващите, всичко ще бъде различно. Ние щяхме да покажем как се прави. Щяхме да вземаме правилните решения, да назначаваме правилните хора и да изкореним корупцията с такава решителност, че от нея да останат само няколко неудобни спомена. Щяхме да работим за народа, да мислим стратегически и да не допускаме нито една грешка. А ако все пак допуснем някоя, то тя със сигурност ще бъде предизвикана от предишните управляващи, международното положение, лошото време или човек, който от години не е сред живите, но продължава да носи отговорност за всичко, а и да гласува!

Разбира се, между готовността ни да управляваме държавата и готовността ни да участваме в реалното ѝ управление има една малка, почти незабележима разлика. Първото можем да правим по пижама. Второто понякога изисква да излезем от дома, да отделим време, да проверим фактите и дори да признаем, че може да не знаем всичко. Затова предпочитаме първото. То е по-удобно, не изисква административни процедури и не крие риска някой да ни поиска конкретен резултат. А и телевизорът никога не ни пита защо не сме се кандидатирали, след като очевидно сме толкова добри.

Ако политиците са повод за гражданско възмущение, спортът е истинската сцена на нашия интелектуален и физически потенциал. Тук вече не става дума просто за мнение. Тук става дума за експертиза, която би трябвало да бъде изследвана от водещите спортни академии в света. Средностатистическият българин е специалист по футбол, баскетбол, волейбол, тенис, бокс, лека атлетика и всички останали дисциплини, които някога са попадали в телевизионната програма. Ако утре бъде излъчено състезание по спорт, измислен преди пет минути в някоя лаборатория, ние вероятно ще сме готови да обясним защо правилата му са грешни и как трябва да се промени подготовката на състезателите.

Не е необходимо да сме тренирали конкретния спорт. Не е необходимо да сме стъпвали на терена. Не е необходимо дори да знаем имената на половината състезатели. Важното е да сме гледали поне няколко минути, защото това автоматично ни дава право да анализираме тактиката, физическата подготовка, психическата устойчивост и личния живот на участниците. В нашето съзнание спортната академия е заменена от дивана, треньорската дъска – от дистанционното, а професионалният опит – от чашката благодарение на която обясняваме на хора, посветили живота си на спорта, че очевидно не разбират какво правят.

При футбола положението е особено тежко. Щом мачът започне, всеки пас се превръща в повод за оценка, всяка грешка – в доказателство за професионална некадърност, а всяка смяна – в лично оскърбление към националната ни гордост. Ние знаем кога отборът трябва да атакува, кога да се прибере в защита, кой играч трябва да бъде заменен и коя схема би обърнала хода на срещата. Знаем и какви заплати трябва да получават футболистите, макар че понякога ни е трудно да обясним защо собствената ни заплата не отговаря на труда, който полагаме, но това са различни въпроси. Едното е икономика, другото е футбол, а футболът, както е известно, не търпи излишни усложнения.

Най-забележителното е, че нашите тактически решения винаги изглеждат очевидни след случилото се. Ако треньорът направи смяна и отборът загуби, значи смяната е била грешна. Ако не направи смяна и отборът загуби, значи е трябвало да направи смяна. Ако играчът отбележи гол, сме знаели, че точно той трябва да остане на терена. Ако пропусне, отдавна сме настоявали да бъде изваден. Нашата прогноза има рядкото предимство да се променя спрямо резултата, без това да накърнява увереността ни в собствената ни правота.

При победа ние сме част от успеха. При загуба сме единствените, които са разбрали какво се е объркало. Треньорът може да има лиценз, играчите могат да имат години професионален опит, а анализаторите могат да са изучавали играта цял живот. Нищо от това не тежи колкото нашето категорично заключение, произнесено между две хапки и едно нервно разклащане на главата. Ако световният елит някога реши да създаде нова треньорска категория, вероятно ще трябва да я нарече „диванен специалист“. В нея България не просто би имала представители – страната ни би следвало да бъде домакин на целия шампионат.

И понеже сме хора с широки интереси, няма как да пропуснем реалити предаванията. Любовните формати, състезанията за оцеляване, певческите конкурси, кулинарните надпревари, социалните експерименти и всички останали телевизионни опити да се докаже, че човешкото поведение може да бъде превърнато в съдържание, са за нас не просто развлечение. Те са практическа лаборатория, в която можем да упражняваме способността си да съдим непознати хора, без да сме разменили с тях дори една дума.

При любовните предавания сме особено безпощадни. Разпознаваме фалшивите чувства по погледа, манипулаторите – по усмивката, а истинската любов – по начина, по който някой подава роза. За няколко епизода успяваме да изградим цялостен психологически профил на участниците, да предвидим кои двойки ще се разделят и кои ще останат заедно, както и да установим кой е влязъл заради любовта и кой – заради последователите си в социалните мрежи. Ако някой участник се разплаче, ние вече знаем дали сълзите са истински. Ако не се разплаче, знаем, че е безчувствен. Ако говори много, е манипулатор. Ако мълчи, крие нещо. В подобни предавания е почти невъзможно човек да се държи правилно, особено когато поведението му се оценява от хора, които никога не са били поставяни в същата ситуация, но са напълно сигурни как биха се държали.

При форматите за оцеляване пък сме готови да демонстрираме неподозирани умения за ориентация, стратегия, изграждане на съюзи и разпознаване на човешката природа. Докато участниците се борят с глад, умора, неудобство и липса на елементарни удобства, ние спокойно наблюдаваме от дома си и разясняваме кой е трябвало да сключи съюз с кого, кого е трябвало да излъже и кога е трябвало да предаде останалите. В нашата версия на оцеляването няма комари, няма недоспиване и няма риск да се наложи да ядем нещо, което не бихме докоснали дори с дистанционното. Има само стратегическо мислене, аналитичен поглед и постоянен достъп до хладилника.

Тук се проявява и най-голямото ни предимство пред участниците – ние не носим последствията от решенията си. Можем да сменяме съюзите си на всеки пет минути, да подкрепяме двама взаимно изключващи се фаворити и да осъждаме предателството, докато се възхищаваме на добре изпълнената манипулация. Можем да обявим някого за достоен победител, а след рекламната пауза да решим, че е недостоен за присъствие в човешкото общество. В крайна сметка нашата стратегия е безпогрешна, защото никой не може да ни номинира за изгонване от собствения ни хол.

Певческите формати също не остават извън обсега на експертните ни способности. Независимо дали можем да изпеем правилно дори една песен под душа, ние разполагаме с безпогрешен слух за таланта, сценичното присъствие, музикалната стойност и емоционалната дълбочина на изпълнението. Ако журито хареса участник, когото не одобряваме, значи журито е некомпетентно. Ако журито отхвърли нашия фаворит, значи всичко е нагласено. Ако фаворитът ни спечели, това доказва, че сме разпознали таланта още от първата нота. Така музикалната критика се превръща в една от малкото професии, за които не са необходими нито музикално образование, нито слух, нито особено последователни критерии.

С времето човек започва да се пита дали изобщо има телевизионен жанр, в който не сме способни да се превърнем в специалисти. Ако се появи документален филм за космически полети, вероятно ще намерим пропуск в инженерното решение. Ако гледаме кулинарно предаване, ще обясним защо сосът е пресечен, макар да сме пресичали единствено улицата. Ако се излъчва медицински сериал, ще установим, че лекарят е поставил грешна диагноза. А ако попаднем на съдебен процес, ще произнесем присъдата още преди да сме разбрали какво точно се е случило. В нашите ръце телевизионната програма е своеобразен университет, в който дипломите се издават автоматично, а изпитите се полагат от хората на екрана.

Тук вече стигаме до най-интересната част от явлението. Ние не просто говорим на телевизора. Ние се държим така, сякаш той ни чува, разбира, оценява и е длъжен да се съобрази с нашите указания. Повишаваме тон, когато нещо не върви по план, повтаряме очевидното, сякаш водещият ще го чуе през екрана, и понякога прибягваме до жестове, които биха били напълно разбираеми, ако отсреща действително имаше човек. Сякаш някъде дълбоко в нас живее надеждата, че ако обясним достатъчно ясно и достатъчно гневно, телевизорът най-сетне ще предаде съобщението ни на отговорните лица.

Може би именно затова толкова трудно се отказваме от този навик. В ежедневието си често се сблъскваме с неща, върху които имаме малко влияние, а понякога никакво. Не можем да сменим треньора, да поправим държавата до вечерта или да променим характера на участник в реалити предаване. Но можем да извикаме. Можем да въздъхнем демонстративно. Можем да размахаме ръка към екрана и да обявим, че така не се прави. И за един кратък момент усещаме, че сме участвали в събитията, макар единственото, което действително се е променило, да е кръвното ни налягане.

Ако се замислим, това е забележително постижение на човешкото въображение. Още преди летящите автомобили да станат масово явление, преди изкуственият интелект да започне да пише текстове и преди технологиите да обещаят да променят живота ни, ние вече сме открили начин да въздействаме върху света от разстояние – нарича се телекинеза, само че при нас работи малко по-особено. Не местим предметите с мисълта си, но сме убедени, че можем да променим хода на футболен мач с едно изречение, да обърнем политическата ситуация с три псувни и да спасим участник в реалити предаване, като му обясним стратегията си от другия край на стаята. Единствената разлика между нашата телекинеза и тази от научната фантастика е, че при нашата предметите си стоят на мястото, а ние се уморяваме.

И все пак има нещо почти трогателно в тази домашна всевластност. В продължение на няколко часа можем да бъдем министри, треньори, психолози, музикални критици, стратези и съдии. Можем да решаваме чужди съдби с лекотата, с която сменяме канала, и да възстановяваме справедливостта с помощта на дистанционно, което понякога не успяваме да открием, въпреки че е точно под нас. Ние сме способни да анализираме световната политика, докато търсим очилата си, и да даваме съвети за дисциплина, докато отлагаме собствените си задачи за утре. В тази малка вселена противоречията не са проблем. Те са част от интериора.

В крайна сметка телевизорът е може би най-търпеливият събеседник, който сме имали. Изслушва ни, без да възразява, показва ни събития, които не можем да контролираме, и ни предоставя възможност да се почувстваме компетентни във всяка област, без да рискуваме да ни проверят знанията. Той не ни прекъсва, не ни иска автобиография и не настоява да представим доказателства за тезите си. Единственото му престъпление е, че понякога продължава да показва неща, които не одобряваме, а това е достатъчно, за да попадне в центъра на националното ни недоволство.

И така, докато светът продължава да се развива, технологиите напредват, а човечеството търси нови хоризонти, ние оставаме верни на най-стария си и надежден метод за решаване на проблеми – да седнем удобно и да обясним на всички останали какво трябва да направят. Държавата може да не се оправи, отборът може да загуби, участникът може да отпадне, а талантът може да остане неразпознат. Но ние ще сме изпълнили своя дълг. Ще сме дали акъл, ще сме изразили позиция и ще сме защитили правото си да бъдем прави, дори когато действителността упорито отказва да го потвърди.

Защото българинът не просто гледа телевизия. Той я управлява, анализира, съди и възпитава. Той не е пасивен зрител, а невъзнаграден режисьор на света, човекът зад кулисите, който знае как трябва да протече всяка сцена, но по някаква необяснима причина никога не е получил покана да се качи на сцената. И докато телевизорът продължава да работи, той ще продължава да бъде виновен за всичко, което се случва на екрана, а ние ще продължаваме да бъдем единствените хора в стаята, които със сигурност знаят как е трябвало да стане.

Може би един ден изкуственият интелект ще управлява държавите, роботите ще тренират националните отбори, а алгоритмите ще избират победителите в реалити предаванията. Но дори тогава не бива да се успокояваме прекалено. Защото някъде в България ще има човек, който ще изгледа пет минути от всичко това, ще се облегне назад и ще установи, че системата е напълно сбъркана. После ще вземе дистанционното, ще посочи с него към екрана и ще започне да обяснява как би го направил той.

И в този момент ще разберем, че бъдещето може и да принадлежи на технологиите, но последната дума у нас винаги ще принадлежи на човека от дивана.

За негово величество автора: Georgi Rashkov

И ето - аз уча, тренирам, живея и глупости пиша, тъй както умея!