Под прикритие – падението на нещо велико

Българите не се гордеем с твърде много родни неща – киселото мляко, Лили Иванова, Валя Балканска, лютеницата и „Под прикритие“. Е, нужно ли беше да убиваме последното?

Някога този сериал беше събитие. Когато се излъчваше нов епизод, хората се прибираха вкъщи, телефоните замлъкваха, а разговорите на следващия ден неизбежно стигаха до Джаро, Иво Андонов и поредната престрелка. „Под прикритие“ беше от онези редки български продукции, които караха зрителя да забрави, че гледа български сериал. Сега, след първите два епизода на новия сезон, започвам да се чудя дали не сме гледали твърде много повторения и дали някой не е решил, че щом името е достатъчно известно, сценарият вече е незадължителен елемент.

Само за два епизода се натъкнахме на две особено фрапантни сценарни решения: плащането на наем за вече платен апартамент в първия епизод и представянето на изцяло нова версия на запознанството между Джаро и Иво Андонов. Това са само най-очевидните примери. Когато зрителят започне да следи не сюжета, а грешките в него, продукцията има проблем. А когато феновете трябва да си обясняват сами какво се е случило, сценаристите спокойно могат да им изпратят и хонорар.

Междувременно във фенската общност се появи и един съвсем резонен въпрос: не е ли по-логично рекламното позициониране да се вписва в сценария, вместо сценарият да се пише около рекламите?

Разликата е съществена. В първия случай героите живеят в реалистичен свят, в който понякога се появява продукт. Във втория светът съществува, за да може някой герой да покаже продукт, докато сюжетът чака отвън да му дойде редът.

Примерите са достатъчно много, но един от тях заслужава особено внимание: да поискаш материал от шеф на дискотека, а той да ти даде магнезий. Бахти реализма! Явно българският ъндърграунд вече е преминал на здравословен режим. Очаквам в следващите епизоди мафиотите да обсъждат хранителни добавки, да следят приема си на протеини и преди престрелка да си правят разтягане. Все пак човек трябва да се грижи за здравето си, особено когато професията му предполага кратка продължителност на живота.

Разбира се, винаги можем да се успокоим с аргумента, че са минали едва два епизода. Това е удобен коз за продукцията и надежда за оптимистите. Само че за песимистите остава един далеч по-неприятен въпрос: ако за два епизода успяхме да видим толкова пропуски, какво ли ни очаква до края на сезона? Още няколко сюжетни дупки, рекламни паузи, маскирани като диалог, и герои, които очевидно са чели различни версии на сценария?

Не ме разбирайте погрешно – голям фен съм на сериала. Именно затова ме дразни. Ако ставаше дума за поредната посредствена продукция, щях да я изгледам, да въздъхна и да продължа живота си. Но когато посягаш към нещо, което вече има култов статут, неизбежно носиш отговорност към хората, които са го превърнали в легенда.

През последната половин година народната любов създаде огромни очаквания към завръщането на „Под прикритие“. И да, вероятно каквото и да беше предложила продукцията, част от зрителите пак щяха да недоволстват. Носталгията е опасно нещо – тя кара хората да помнят старите сезони като шедьоври, а понякога забравя, че и те не бяха лишени от недостатъци.

Но едно е да не оправдаеш очакванията, а съвсем друго – да дадеш повод на зрителя да се пита дали някой изобщо е прочел сценария, преди да започнат снимките. Още по-притеснително е да интегрираш реклама на хазарт в праймтайма на Българската национална телевизия и да оставиш впечатлението, че легендарното име на сериала е просто касичка, която трябва да бъде разтърсена, докато все още има пари в нея.

В крайна сметка „Под прикритие“ не е просто поредното заглавие в програмата. То е част от българската телевизионна история. И точно затова заслужава повече от разчитане на старата слава, продуктово позициониране и надеждата, че зрителят ще преглътне всичко, стига отново да види любимите си герои.

Защото има разлика между това да възродиш една легенда и да я използваш като търговска марка. В първия случай създаваш нещо, което може да се нареди до оригинала. Във втория просто слагаш старото лого върху нова опаковка и се надяваш никой да не забележи съдържанието.

А най-тъжното е, че ние не искахме чудо. Искахме просто добър сезон на сериал, който вече ни е доказал, че може да бъде такъв.

Явно сме подценили колко трудно е да се напише сценарий, когато между две сцени трябва да се намери място и за реклама…

Е, поне Лили Иванова още държи фронта…

За негово величество автора: Georgi Rashkov

И ето - аз уча, тренирам, живея и глупости пиша, тъй както умея!