Как не бих кръстил дъщеря си

Сподели за здраве и пари!

Като човек на 18 години пред мен стои един изключително важен въпрос, който вероятно би трябвало да ме занимава някъде след ипотеката, стабилната работа и поне минималната способност да не губя зарядното си за три поредни дни: какво дете бих искал да имам – момче или момиче?

Да, знам. Някои хора на 18 мислят за университет, кариера, пътувания и как да си оправят живота. Аз мисля дали някой ден ще имам дъщеря и как няма да я кръстя. Всеки човек има различен житейски приоритет. Моят очевидно е да реша проблем, който все още не съществува, за човек, който все още не съществува, при положение че самият аз все още съм в процес на доказване на собственото си съществуване пред собствените си родители.

На фона на простотиите, които съм правил през годините – част от които вече съм разказал, а други вероятно трябва да бъдат запечатани в архивите на държавата до изтичане на давност – някак си ми се струва по-лесно да отглеждаш момиче.

От друга страна, точно заради простотиите, които съм правил, не съм сигурен, че искам да бъда баща на момиченце. Не защото имам нещо против момичетата. Напротив. Проблемът е, че познавам момчетата. Познавам логиката, по която функционира мъжкият мозък на определена възраст. И честно казано, ако един ден някой 17-годишен пишкодържател дойде у дома, погледне ме в очите и каже „Чичо, може ли да изляза с дъщеря ти?“, първата ми реакция вероятно ще бъде да проверя дали има свободни места в затвора.

Тогава ми хрумна и друг въпрос – ако все пак имам дъщеря, как бих я кръстил?

Това вече е сериозен въпрос. И понеже съм човек, който обича да усложнява всичко, вместо просто да си избера някое нормално име като Иванка, Гергана или нещо, което няма да предизвика семейна война, аз първо реших да направя обратното.

Как не бих я кръстил?

И тогава започнаха да изплуват имената.

Първото беше Александра.

Никакъв шанс.

Абсолютно никакъв.

Това име е оставило такова отражение върху психиката ми, че само като го чуя, някъде дълбоко в мен се събужда осмокласникът, който гледа в тавана и се чуди къде е сбъркал в живота.

Александра е име, което за мен завинаги ще бъде свързано с осми клас, емоционални травми и онзи прекрасен период от живота, в който самочувствието ти зависи от това дали някой ще ти отговори на съобщението.

От друга страна, трябва да бъдем честни – девойката беше принципна и в крайна сметка аз сам си бях виновен. Нямам намерение да прехвърлям собствените си глупости върху едно име. Но, чисто психологически, Александра вече е заето.

Не мога да си представя някой ден да кажа:

„Алекс, какъв беше първият закон на Ом – трябва да сменя крушката

И детето да ме погледне с онзи най-осъдителен поглед, който може да бъде произведен от човешко същество, все едно току-що съм заявил, че 2+2 е 17.

Александра за мен носи и едно друго усещане – свръхзаложби по физика.

Не знам защо.

Може би е травмата.

Може би подсъзнанието ми е решило, че всяка Александра трябва да разбира от електричество, механика и поне един закон повече от мен.

А реалистично погледнато, не бих искал да обременявам бъдещата си дъщеря с подобна мъка още от малка.

Разбира се, прекомерното влечение към BMW-та само по себе си не е нещо лошо. Самият аз притежавам такова, което автоматично ме поставя в позицията да нямам моралното право да критикувам.

Проблемът идва с лошия вкус за момчета, който евентуално би могъл да върви комплект с автомобила.

Защото, ако един ден дъщеря ми се прибере и каже:

„Тате, запознай се с приятеля ми.“

А аз погледна през прозореца и видя BMW с черни джанти, затъмнени стъкла и човек вътре, който носи слънчеви очила в 22:30 вечерта, ще трябва да избера между това да приема ситуацията или да започна да оплешивявам преждевременно.

А някак не искам да бъда новият Цитиридис.

Нищо лично.

След Александра логично стигнах до Виктория.

И тук отговорът е още по-категоричен:

Не.

По абсолютно никакъв начин.

Не искам детето ми да върши такива неща, каквито е вършила Виктория. И то не една такава.

„Най-бързият език на Севера“ не е прякор, който се лепва случайно.

Това е титла.

Това е житейско постижение.

Това е нещо, което вероятно влиза в CV-то ти.

И със сигурност не бих искал някой ден да седя на родителска среща и класната да ме дръпне настрани с думите:

„Господине, дъщеря ви е много общителна.“

А аз да попитам:

„Колко общителна?“

И тя да замълчи.

Психическата травма тук вече е ясна, но честно казано – не съжалявам.

Девойката си я биваше в определени отношения.

А и все пак стига.

Всеизвестно е какви са Викториите.

Не искам дъщеря ми да се роди със званието си още в акта за раждане.

П.С. Мамо – ти си изключение!

След това идва Мария.

Тук вече каквото и да кажа, ще бъде малко.

Ще започна от най-важното:

Тоника СВ имат песен за нея, хора.

Тоника СВ!

Това не е име.

Това е музикално наследство.

В съвремието Меди има песен за нея.

Честно казано, вече не знам кое е по-зле.

Сами си изберете дъното – имате достатъчно опции.

Когато едно име започне да присъства толкова активно в българската музикална индустрия, аз лично предпочитам да не го добавям допълнително към семейния каталог.

Защото утре ще се роди дъщеря ми, ще я кръстя Мария и след 15 години ще трябва да обяснявам защо в Spotify има 37 песни за нея.

Не благодаря.

Освен това, ако трябва да бъдем напълно честни, всички Марии имаха такива задници…

И това само по себе си е достатъчна причина да не я кръщавам така.

Не искам друг човек да овековечава задните части на дъщеря ми в разказ.

Аз съм достатъчно способен да си причиня подобно нещо и без чужда помощ.

Името не е работа.

Личната ми история го показва.

После идва Дария.

Майко мила.

Тук вече не е лесно.

Да се движиш в мъжки компании и да караш приятелите си да заговарят момчетата, които си харесваш в дискотеката, за да можеш после да спиш с тях…

И кво сега?

Топки ли нямаш?

Аааа, маха!

Бива ли такова нещо, хора?

И накрая не пуска?!

Какво е това отношение?

Абсолютно не!

Не мога да си представя да имам дъщеря Дария, да навърши 18 и да започне да организира цяла логистична операция за един разговор с някакъв младеж, който вероятно дори не знае защо е в дискотеката.

Приятелка да го заговори.

Втора да го разсее.

Трета да даде информация.

Четвърта да следи ситуацията.

А дъщеря ми отзад да стои като главен координатор на НАТО.

Не.

Не благодаря.

Аз и без това съм достатъчно объркан.

Не ми трябва да управлявам и международна операция в собственото си семейство.

И така разсъждавах бая време.

Мога да изпиша още бая страници с имена. Мога да стигна до Елена, Десислава, Никол, Габриела, Симона, Виктория 2.0 и още поне 150 жертви на собственото ми романтично минало.

Но най-вероятно и бащи на дъщери ще четат тези редове, а аз нямам за цел да ги карам да прекръщават децата си.

Чувал съм, че не е никак евтино удоволствие.

Пък и не искам децата ви да бъдат „кенсълнати“, преди да са се научили да си връзват обувките.

Затова ще спра дотук.

Макар че, както обикновено, има още един проблем.

Две или повече имена.

Например:

Ана-Мария Рашкова.

Само през трупа ми.

Категорично отказвам.

Бих бил достатъчно мъж да избера едното.

Все пак едната баба е свързана с мен, не и двете.

Не може да превръщаме акта за раждане в списък с участници във фестивал.

„Как ще се казва детето?“

„Ана-Мария-Елена-Виктория.“

„А фамилията?“

„Рашкова.“

„Ама то ще има ли място за подпис?“

„Не знам, ще видим.“

Не.

И тук вече стигаме до най-важния извод от цялото ми безсмислено, но изненадващо дълго изследване.

Очевидно още на 18 години съм успял да направя списък с имена, които никога няма да използвам за бъдещата си дъщеря, въпреки че нямам нито дъщеря, нито план за такава, нито дори гаранция, че след няколко години ще мога да си позволя нормална детска количка.

Но имам мнение.

И то е категорично.

Това е най-важното в съвременното общество.

Нямаш опит – имаш мнение.

Нямаш деца – имаш педагогически принципи.

Нямаш семейство – имаш мнение за семейното възпитание.

Нямаш ипотека – обясняваш на хората как трябва да си управляват финансите.

А аз нямам дъщеря, но вече знам как няма да я кръстя.

Следващата логична стъпка вероятно е да напиша книга за възпитанието на тийнейджъри.

Котката, разбира се, ще бъде съавтор.

Тя вече има необходимия опит.

От години ме гледа с презрение, отказва да ми говори, яде когато си поиска и смята, че всичко в апартамента принадлежи на нея.

С други думи – има доста по-добра подготовка за родителство от мен.

Всъщност, ако някога имам дъщеря, най-големият ми страх може би няма да бъде как ще я кръстя.

Ще бъде какво ще стане, когато тя един ден доведе приятеля си вкъщи.

Защото аз ще го гледам.

Той ще ме гледа.

Котката ще гледа и двама ни от дивана.

И вероятно тя ще бъде единствената, която ще вземе правилното решение.

Ще стане и ще си тръгне.

Защото котката няма намерение да участва в семейни драми.

Тя си има по-важни проблеми – например защо съм ѝ сложил храна в купичката, когато очевидно е трябвало да я сложа на три сантиметра вляво.

И може би точно това е най-голямата ми житейска заблуда – мисля, че аз ще възпитавам децата си.

Котката вероятно вече е решила обратното.

Тя ще възпита мен.

Аз ще плащам сметките.

Тя ще ме съди.

Аз ще ходя на работа.

Тя ще спи 17 часа.

Аз ще чистя.

Тя ще разхвърля.

Аз ще обяснявам на дъщеря си как да избира правилните хора.

Тя ще ме погледне и ще попита:

„Тате, а ти как избра мама?“

И тогава ще настъпи тишина.

Котката ще ме погледне.

Аз ще погледна котката.

Котката ще си тръгне.

Защото дори тя ще знае, че нямам какво да кажа

И така, след цялото това задълбочено проучване, анализ и напълно непоискано социологическо изследване, стигам до простия извод:

Не знам как ще се казва дъщеря ми.

Не знам кога ще я имам.

Не знам дали ще бъде момиче.

Не знам дори дали един ден ще бъда човекът, който трябва да взема това решение.

Но знам едно.

Александра – не.

Виктория – категорично не.

Мария – след всичко това вече е въпрос на национална сигурност.

Дария – само ако НАТО одобри операцията.

Ана-Мария – само през трупа ми.

И ако след всички тези разсъждения някой ме попита какво име все пак бих избрал, вероятно ще кажа:

„Ще решим като му дойде времето.“

Защото явно съм стигнал до възрастта, в която мога да планирам бъдещото си бащинство, но все още не мога да планирам какво ще вечерям утре.

Мъже – имайте топки!

Жени – така и така режете тези на мъжете си, използвайте ги разумно!

А аз ще си остана тук, с котката, списъка с имена и абсолютната увереност, че съм готов за бащинство.

Поне докато котката не ме погледне по онзи начин, по който обикновено ме гледа.

Тогава си спомням истината.

Не съм готов за бащинство.

Не съм готов дори за котка.

Но поне вече знам как няма да кръстя детето си.

А това вече е стъпка по правилния път.

Сподели за здраве и пари!