Предговор
Здравейте! Казвам се Никола Атанасов и може да съм ви познат като Колеца от Ума и дума. За тези, които не знаят – ето ме:
От доста време, освен текстове на песни, пиша и разкази. Не вярвах, че някога ще публикувам някой от моите разкази, но героят ми Жалко Мърлушев наистина заслужава да види бял свят. Този разказ е доста тъжен и животът на Жалко е злочест, но има какво да се научи от него. Разказът е вдъхновен от хората на изкуството, с които съм се срещал, и за които чета и слушам по цял ден. Наистина е тъжно – хора, които говорят за изкуството, което уж обичат много, но остават само с празните си приказки. С две думи не правят изкуство, а само говорят за него. Съдбата на Жалко е толкова жалка и абусрдна, та чак смешна! Именно поради тази причина решихме, че haha.bg е чудесна платформа да представя разказа си. Ще се запознаете с тази част от мен и моя живот, която някои хора нахално биха нарекли творчество – жалко за тях! Приятно четене!
Жалко и галерията
Една от сградите обявени за паметник на културата в нашия град е галерията на Жико Живописа. В нея израстнах покрай същия тоя Жико, който имах честта да бъде мой дядо. Живко се казваше ама тъй искаше да му викат, по-артистично било. Човек на изкуството беше дядо ми. Пред хората ме представяше с името Жеко. Още чувам как викаше подир мене “Жеко, Жекоо!” Срамуваше се да ми каже по име Жалко, та ми викаше Жеко. По-артистично ми каза, че е, като неговото. Тъй ме успокояваше той навремето. И аз не знам от де е дошло на ум името ми на нашите. Очаквали момиче и били разочаровани, като съм излезнал аз, та Жалко… тъй си и остана. Лекарите се опитали да ги придумат да променят името, ама те това искали. Благозвучно им звучало. Загинаха отдавна и двамата при катастрофа. Някакъв пиян влязъл в насрещното, докато те се връщали от леля ми в Пловдив, та право в тях. Никой не оцелял. Жалко наистина. Мене ме били оставили при дядо ми в Ловеч.
Все така ме преследва това моето име. В галерията дядо ми на много ме научи. “Жеко, – вика ми той – ще цениш изкуството. Без изкуство животът го брой изгорял.” Тъй викаше дядо ми, докато ме направляваше как да движа ръката по платното и ми се хвалеше със статиите за галерията в местния вестник, неговият приятел и съученик бай Милко ги бил писал. Учеше ме как да предам емоция в картината ми и разказваше за великите художници. Вика ми, че те всички са имали по малко лудост в тях и затова са станали велики. Тази лудост се проявявала освен в картините и в живота им. Един, разправя ми, даже ухото си отрязал в името на изкуството. Жалко, викам си, за едната картина да не може мислите си да чуе човека. Луд е бил и без ухо е останал. Жалко наистина.
Обрат – Завземане на галерията от лошите
Обичах да рисувам много, талант нямах, ама мерак голям. Изкуството стана моят живот, ала след като дядо почина всичко се преобърна наопаки. Галерията след смъртта му наследи леля ми, понеже наще бяха починали, а аз съм нямал 18 г. Та леля ми и мене, и галерията осинови. Тя не разбира от изкуство грам. Изобразително изкуство, музика са й чужди, като на механик – жонглиране. Бизнес дама беше. Търговски представител във фирмата на свекър й. Вика ми, като стана работата с наще “не се притеснявай, работа ще ти дам в галерията.” Предложи ми да бъда охрана, портиер сиреч, като станах на 18, тъкмо ще има някой, на който има вяра да е там и да я пази. Викам: “Аз началник на галерията искам да съм. Да продължа делото на дядо ми. Да имам важни задължения. Изкуството е моят живот – викам – за изкуството живея”.
Е, не стана началник да съм, та охрана ме направи, а за началник назначи мъжа й, мой чичо – Велико. Завършил бил хуманитарна гимназия и като дете чиракувал при дядо ми, така се запознали с леля. Разбирал от изкуство и познавал галерията. Не му отиваше името. Свит човек, страх го беше от леля ми. Жалко отново. И аз бях чирак на дядо ми, ама нямам опит в ръководенето, а чичо ми бил две години бригадир в на баща си фирмата, тая дето реставрирала галерията. В нея беше търговски представител леля. Тая фирма опаса с топлоизолация галерията от горе до долу. Дядо ми остана доволен, защото пари не взеха за работата, ама не харесваше бащата на чичо ми. Искал от дядо да купи земята, дето е галерията за негови си цели, други, несвързани с изкуството. За хотел била перфектна. Много пари щели да направят, но дядо ми му отказал няколко оферти, защото галерията е паметник на културата и е важна за града и изкуството. Така от последния път не разговарят вече един с друг. Но майната му, заради това ми избяга важният пост в галерията. Жалко пак.
Опорочаването на галерията
Като имах вече възможност излязох на квартира, защото не исках да живея с осиновителите си, а те нямаха нищо против. Живях си и си карах службата в галерията аз. Винаги нощните смени рисувах, защото не влизаха хора, а и чичо го няма тогава. Много говори тоя човек и ме разсейва. Все ми намираше някаква друга работа да върша, та да не съм стоял с ръце в джобовете. Аз важни неща мислех, като нямаше хора в галерията. Планирах за изложби и за мероприятия, дето да включват и учебни часове по рисуване с деца, ама въобще не го интересуваше галерията, то си личеше.
Един ден не щеш ли заспираха някакви камиони пред галерията и започнаха да изнасят някакви неща долу от мазата. Отговорникът им каза: “По поръчка на Станка Димова” – леля ми. Показаха документ с нейния подпис и ги пуснах. Като видяха чичо ми се заговориха сякаш се познаваха от преди, а той им отвори мазата с ключ, който не ми даде след това. Каза, че тоя ключ е важен и щял в него да стои. Едно главоболие по-малко си казах. Разчистваха каквото разчистваха и на следващия ден пак дойдоха същите камиони, само че тоя път внасят неща в същата тая маза. Големи пакети и много на брой. Тя беше голяма маза, занемарил я беше дядо ми. Имаше място за още една галерия, ама сили нямаше да го направи, та на мен се надяваше. Жалко за това също. Като се разотиваха започнах да питам чичо ми, а той ми вика:
– Това е за малко, леля ти не ти ли каза? Наем ще им вземаме. Така и така не се прави нищо това помещение долу, та решихме склад под наем да го дадем. И – вика – имам друга новина за тебе. Няма да караш нощни смени повече. Отнема ти се това задължение, че да ти олекне малко пък и на мене също, защото не идват хора в галерията вече. Ето – вика – даже склад се принудих да правя, че да не сме на загуба от поддържането на помещението. Знаеш ли – вика – колко е скъпа поддръжката, чистенето на пода и стените, миенето на прозорци, сезонните освежавания и данъците. Данъците – вика – ни изяждат дажбите.
Появи се после и леля ми и аз ядосан им викам и на двамата:
– Тая галерия беше на дядо ми, а вие на склад ще я обърнете и дори не мислите за изложбите, дето трябва да се направят тука, камо ли за мене. На мене нощните са ми най-ценни. Тогава рисувам. Аз за изкуство искам да имам време, а тука е място за изкуство. Тука съм се учил да рисувам.
Съгласиха се те, ама викат ми, за малко да бъде така, колкото да си стъпят на краката със сметките в галерията и после пак ще може да се върна на нощна смяна. “Засега – викат – музата си другаде я търси вечер, а не в галерията.” Жалко, казах си. Наистина жалко. Като казаха това обърнаха се и отидоха в офиса на чичо ми, а аз се върнах в моята стая, до входа. Разочарован. Добра или лоша, леля ми е, та премълчах си и тъй си останаха нещата.
Мина седмица откакто не ходех нощни смени и вдъхновение нямах никакво. Пък ми се рисуваше и една събота вечер си викам я ще ида да видя какво става в галерията. Имах ключове и отидох. Като приближих галерията по-отблизо видях, че вътре имаше хора. Изплаших се да не я обират и веднага отидох при леля ми. Аз телефон нямах, а тя близо живееше. На две пресечки. Имаше познати от полицията и щеше да звънне веднага. Ала като отидох какво стана не искам да разправям. Звъня й на вратата посред нощите и тя отваря в просъница. Като взех да й разправям защо съм там по това време, тя като ме скастри:
– Ти – вика – нямаш ли си живот? Не се бъркай, където не ти е работа, галерията е моя и ти нямаш никаква работа в нея вечерта щом така съм казала.
И ми тръшна вратата под носа. Останах като вдървен. Не знаех да плача ли, да се смея ли, да кажа ли на някого… та се прибрах и цяла вечер не мигнах. Тъжно ми беше да ида на работа на другия ден. Мъчно ми беше, ама повече ми беше съвестно. Спомних си за дядо ми и в мен се надигна онзи Живков дух, който витаеше още измежду стените на нашата галерия. Да! Тя е наша! Леля ми и чичо ми въобще да не си въобразяват някакви неща. Ще спася галерията и друга дума да няма.
Отговорът на Жалко и спасяването
Отидох на работа аз, все едно нищо не е станало. В галерията мирише на цигари, та се не трае. Два часа проветрявах, а вратата към мазата заключена с катинар. Следобед пак дойде тоя същият камион, дето внася и изнася неща в мазата. Той ключ има за там, а аз нямам. Чичо ми му го дал, а той имал работа извън града днес. Странно ми стана и, викам, я да го подпитам пък нищо не губя:
– Ей, – викам му – пич, много работиш. Спри се малко, ела да пием кафе, да те черпя, че идваш да ми гледаш картините.
– Малко време имам, ама айде ще те уважа. Готин изглеждаш – ми вика.
Дойде и седна. Разправям му аз за историята на галерията, за дядо ми, за това на какво ме е научил, да го предразположа да се разговори и той, ала той само слуша и мълчи. И по едно време, докато говоря за дядо ми и ми стана сантиментално и какво още съм си отпуснал устата, та разказах и за катастрофата на наще, за леля и чичо, за случката снощи и си оплаках всичките мъки с мои разсъждения за тея неща. И той като чу какво съм видял и взе, че каза:
– Ти пич си верно, затова ше ти кажа под секрет. Ама да мълчиш, че съм ти казал. Там не се бъркай. Каквото си видял, забрави го. Ако можеш даже друга работа си намери. Тука ще става хотел. Жената, която държи мястото, леля ли ти е, не знам, но тя се е договорила с моя шеф да му го продаде. И когато това стане, той ще го направи на хотел. А в хотела ше има казино. А долу – вика – са машините и всичките техники, които са нужни да действа едно казино, ама за казино трябват специални документи, които още нямат. Ама те ще се оправят, шефа пари има и връзки също.
Взех да му отговарям аз, че общината това няма да разреши. Още повече, че галерията е място на културата. Тука поколения художници са карали школовка. Тука се правят всички културни мероприятия на града, за децата е важна галерията. За изкуството!
– Хората ми – вика той – не искат изкуство, а рулетки да въртят и жени да заглеждат. Има един месец срок да се изнесе галерията, а вечерта шефовете, дето са я купили, комар играят долу с приятели. Затова са те махнали от нощна смяна. Защото не ти е работа. Мълчи си и всичко ще бъде наред, а галерията я отпиши – вика.
Седях като застрелян. Въпреки че подозирах, че нещо лошо за галерията се задава, не си представях, че такова зло ще се стовари отгоре й. Не бях на себе си сигурно цяла вечер. Времето минава, а аз кроя ли кроя планове за това как мога да избавя галерията от тая злочеста съдба. Възможно ли е това, което си мислех да става или само си въобразявах, не знаех тогава. Жалко! Все до такива моменти ме е докарвало това име. От него ще да е. Дядо ми беше Живко и беше късметлия, бодър човек, изпълнен с живот. А на мене само лоши неща ми се случват. Жалко. Много жалко!
Подкуп
Жалко, не жалко, викам си сам на себе си, галерия имаш да спасяваш, стига си се вайкал. Аз за изкуството живея и за галерията всичко ще направя. Изкуството е моят живот, галерията – моят дом. Та взе да се заформя планът в главата ми. Викам ще се оплача в общината за това. Да направят проверка и да приключи този случай в полза на хората. Отидох да свърша тая работа и като си казах казването кмета ми вика, че ще се заеме със случая, а дотогава да си ида и да си мълча. На никого да не казвам, че съм идвал и какво съм видял в галерията през нощта, а ако нещо чуя, да ида пак… Замълчах за разговора с момчето с камиона и така си отидох. На другия ден на работа беше много странно. Чичо ми дойде и взе да си говори както обикновено, но все разговора отиваше в посока, че трябва да си взема отпуска.
– За извинение, че ти се скара леля ти, като дойде изплашен, че някой обира галерията, ще ти дадем пари – вика – да идеш на почивка, да си починеш. Да забравиш за тоя случай.
Изненадах се много. Въртя, сука, накрая каза “помисли си за отпуската”. Отидох пак, казах на кмета и тоя път кмета ми даде съвет. Вика ми:
– Защо не идеш верно на тая почивка? Ние тука работим по тоя случай, а ти иди да си лежиш по цял ден да ти се опресни акълът малко.
На другия ден, викам, ще ида при оня публицист на местния вестник, бай Милко, неговото име му отиваше. Имах спомен, че е мил човек. Същият, дето беше правил статии за галерията, приятелят на дядо ми. На него поне можеше да кажа всичко и да даде съвет. Прие ме в тях, спомнихме си дядо ми известно време и започнах да говоря по същество. Викам, така и така, искат да правят галерията хотел, а на всичкото отгоре в хотела – казино. Ама казиното е незаконно. Знам за тея неща от вътрешен човек, а кмета уж помага, ама нищо не прави. Разказах и че искат на почивка да ме пратят. Той като чу ме пита:
– Ти прие ли?
– Не – казвам.
– Може да е проблем това. Ти направо си си отказал подкуп. Искали са да ти замажат очите, да знаеш. Да те няма докато си вършат работата. Защото си взел да говориш много. Щом те знаят значи кметът е техен човек и ще направят каквото искат без да разбереш даже. Трябвало е да вземеш парите и да идеш на почивка. Сега само главоболия. Сега иди и си мълчи, че явно не те искат там. А най-добре наистина иди отпускарската, да си отдъхнеш. Галерията е паметник на културата, ама щом и кметът е намесен, работата е дебела. Нещо голямо се крои. Айде върви си и да знаеш, внимавай!
Тъй ми каза бай Милко и ме изпрати по живо, по здраво.
Развръзката и загубата
Е, не можех да се примиря с това. Намислих да кажа, че ще ида на почивка, ама имах за план да се движа около галерията вечер. Уж, че съм извън града, ама ще видя какво са кроили докато уж ме няма. Отидох аз уж на почивка във Велинград на кални бани. Чичо ми, вика, най-доброто място за отдих. Аз понеже имах други планове, веднага с парите наех стая в хотела точно срещу галерията. Виждах вечер как идват кметът и още много хора от различни места. Тъмно беше и се не личаха лицата им, ама кметът имаше едно накуцване особено. Бил паднал с колелото, като малък, та му останало от там.
На следващия ден изнесоха всички кашони, които бяха в мазата и също така изнесоха всичко останало от галерията с камионите. Пак онова, същото момче с камиона, с което говорих преди седмица. А на вечерта стана вече развръзката. Никой не се появи да играе хазарт и аз си легнах по-рано. Посред нощите се събуждам – галерията гори. Паникьосах се и веднага извиках полиция и линейка. Те обаче, видиш ли, закъсняха с няколко часа. Имали друг случай в едно близко село и нямало как. Седях и гледах как изгарят всичките ми спомени.
Паднал на колене ги изчаках срещу галерията с останалите хора, които се бяха насъбрали да гледат ужаса. Като почна разследването вече съвсем я втасах. Питаха ме защо съм бил в града, като съм казал, че съм отишъл на кални бани. И понеже нямах логично обяснение ме обявиха за заподозрян, тъй като съм наел стая срещу хотела, а в същото време имам квартира пет пресечки по-нагоре и също така съм бил първият свидетел. После, и за виновен, след като казах, че искат да правят хотел и казино от галерията, но нямах доказателства, казаха че съм завиждал и имам мотив и че аз съм виновен. А и кметът потвърди, че съм ходил да говоря против леля си и чичо си при него.
Дадоха ми 5 години в Троянския затвор за умишлен палеж и разрушаване на паметник на културата. Държавата ме съдела, казаха. А то после какво, стана ясно след години вече. Влезна в затвора един от съседното село и взе да разправя, че Димо Димов, собственикът на фирмата, дето реставрирала галерията, се договорил с кмета да вземе земята, ама нямало как да разрушат паметник на културата. Затова инсценирали палеж и аз просто съм бил на грешното място в грешното време.
Щели да кажат, че е нещастен случай най-вероятно, разсъждаваше той, ама нали аз съм се появил и било идеалното съвпадение. Полицията и пожарната нарочно били задържани, така се говорело. А защо била гимнастиката с машините за казиното, вика, че чул как кметът ги бил конфискувал от един Сезгин. Казино щял да прави, ама кметът надушил и така го извъртял, че взел машините, та да не го вкара в затвора. И трябвало да се скрият за известно време тея машини. Това било едно от условията му за влизане в схемата. И пари, разбира се, ама така и така имало ротативки и машини за хазарт, та известно време се забавлявали в мазата на галерията, а, вика, малко преди да стане работата с галерията и ги продал. Видях, викам, как ги изнасят и много се зачудих за какво е тая гимнастика. Вече ми е ясно.
Като се замислих за оня шофьор, дето ми разправяше, че щяло казино да става… чул, недочул – говори. Като навсякъде, ама и аз наивен и му се вързах на момента. За чии кяр ходих да се занимавам. Казино се оказа, че е нямало да има от самото начало. Схемата била да го няма имота, защото е паметник на културата, а сега гола земя може да я купи всеки и да я прави каквото иска. А чичо ми, дето ме премести да не карам нощни, защото били високи данъците, разбрах от един адвокат в съседната килия, че за паметник на културата данъци не се плащат. Били са го измислили от самото начало. Е, жалко за всичко. Наистина жалко!
Седя си и си мисля, заслужаваше ли си всичко? Сега разсъждавам какво ли бе това, което ме обзе, та да се ровя в тая история, вместо да си седя в нас и да рисувам. Лудост ли бе, като оня великият художник, дето си отрязал ухото и си спомних за думите на дядо ми: “Жеко, ще цениш изкуството – без изкуство животът го брой изгорял.” Изгоря ми и живота с тая галерия и това изкуство.
Жалко! Много Жалко.
П.П. Искаш ли и ти да напишеш такава статия в haha.bg? Регистрирай се и напиши черновата от профила си. Ние ще редактираме материала, ще го публикуваме и ще се погрижим да достигне до хиляди читатели. А ти ще обереш славата!
